Нищо забележимо ли нямаше да постигна в живота си?
Рейсът вече завиваше и тогава видях интерната — щастливият миг, в който диалогът приключи.
Щастливият миг… Как този миг ми изглеждаше днес — три години по-късно, — когато с назначението в джоба си и с дневника под ръка, се озовах в коридора.
И в това отношение имах много съветници — луд ли си, защо точно там? Дори директорът на интерната, когато му се явих (то беше смешно) и когато ме попита дали съм наказан за нещо.
— Не — отговорих — и се усмихнах, както можах.
— Дипломата? — попита ме той след малко.
— Четири и деветдесет и пет. Тя е у мене.
Сега стана още по-смешното: той я поиска. Всъщност не толкова смешно, както по-късно усетих; в този момент, когато той ме гледаше недоверчиво и си протегна ръката, нашите пътища бяха се разделили.
— Наистина — каза директорът, след като разгледа дипломата ми, записа номера и ми я върна. — Ваша работа… Смятам, че бързо ще се разочаровате.
Вече бях на вратата на кабинета му, когато той добави:
— Боят е разрешен, сигурно знаете.
— Да.
— Това е крайна мярка, разбира се.
И половин час по-късно бях в коридора.
В първия миг съжалих себе си, след като, без да искам, отчетох огромната разлика между моята първа, далечна представа за „децата“ от онзи миг в рейса и разгорещеният „материал“, с който трябваше да работя сега. Устните ми пресъхнаха. Идваше ми да се обърна и въобще никога да не почвам тук. Те не ме и видяха, настръхнали около двамата герои. „Крайна мярка, разбира се“ — звучеше гласът на директора, към когото в този момент изпитах силна омраза. Добре. Защо пък да не почна от този край? Може би точно тъй ще се стигне до другия.
Чувах си пулса като пред изпит и състезание — фатален изпит и съдбоносно състезание, — направих крачка и дадох на едного дневника. И двамата бяха по-яки от мене. Имах страшно желание да сваля поне сакото си. Но това щеше да промени ефекта. Мислех за възможността да не успея в схватките и си повтарях фанатично, че няма такава възможност. Не зная как намерих думата, но тя се оказа най-вярната, точната — основната за всичко онова, което от години бях мечтал да направя. Чух се да казвам:
— Това е непозволено, драги.
И трябваше да му покажа силата и финеса на позволеното. Така както той можеше да го разбере. За това бях се готвил толкова време.
Тоя гявол, казвам ви, само не ни накара да лазим! Ужас, значи. Извиква ни един по един, всичко живо става и пее. Откъде е, какъв е. Не стига това, ами пита наред:
— Ти защо си тук?
Иди му обяснявай. Въобще стана една никаква. Обаче най-големият гявол тоя път беше Любомир Злото. Разкървави си носа и поиска да излезе. Така се откопчи да не говори. Тя, неговата, не е за разправяне, което си е.
Аз бях се приготвил да го преметна, а като ми дойде редът, взех, че изфъфлих каквото си е. Не знам защо. Е, не всичко, разбира се. Само онова, което беше записано в досието ми. Даже малко така съкратено. Това всички го правеха.
— Добри момчета, общо взето — каза той накрая, като затвори дневника.
Мисля, че го каза сериозно, ей това никак не мога да си обясня. Въобще нямаше вид на човек, който ни е взел за мезе — по тия работи съм професор. Даже някои се засмяха, когато каза „добри момчета“. Обаче той — сериозен.
— Защо се смеете? — вика. — Само умрелите не грешат.
Страшен чешит! Викам си: тоя ще го уволнят като едно нищо. Да чуе само Царо това „добри момчета“ и ще му бие дузпата. Става дума за директора, на него му викаме Царо. Може да ми се смеете, ама аз и не му знам другото име. Той си е Царо.
Като свърши извикването, новият даскал ни накара да станем и ни прегледа. Коси, вратове, нокти — като последни простаци. То сме си и такива. Половината ни нареди на една страна, другата половина на друга.
— Вие — вика на едните, — другият път ще играете, а вие няма. Не се играе физкултура с такива нокти. Нито с мръсни вратове и коси.
Резил, обаче и аз бях в оная, кофти групата.
— Ако се измием — вика му Янко, — пак ли няма да играем?
— Ще играят всички, които са чисти и спретнати другия път — каза той. — Това разделяне сега не е за наказание. Просто искам да ви покажа какво е условието.
След това ни накара пак да си седнем. При което, разбира се, както обикновено, ние си разменихме местата. Какво ли си мислеше той, че като ни поведе по точки в началото, всичко така ще си му върви по мед и масло? Няма такъв филм тука. Може всичко да е било, но нито един не е издържал на добитъка. Кара година-две и или го фъсне нанякъде, или и той затъпее повече от нас. И тоя това го чака, макар толкова да се изрепчи одеве. Виждали сме ги всякакви. Единствен тук Царо държи много години, понеже той си е медицински кретен, по рождение. Така мисля аз. Изобщо… хайде да не говорим за него.