— Виж какво, аз сега ще му…
Напсува го, намигна ми, отиде в средата на тепиха и след тридесет и пет секунди го тушира…
И други няколко изречения стърчат тъй в щастливия: сън — кога неочаквано смешни, кога замайващо сладки, кога каращи ме да изтръпна.
Две от тези изречения каза бай Цани още в началото:
— Ей, тия, на Бабов хлапаците, наистина малко се различават от другите. Само че в обратния смисъл. По дисциплина, поведение и режим те могат да служат за пример на цялата българска група!
Една декларация на Ножаров, когато вече имаше сигурен бронзов медал и ръководството го оцени като отлично постижение:
— Че то… аз — смънка Александър неловко — чак сега… почвам сериозно.
И наистина той успя да изкачи още едно стъпало нагоре, с което — по моето мнение — надмина себе си и така стана „сребърното Дете“.
Разбира се, от всичко най-добре помня онзи момент, в който Иван Саботинов дойде заедно с Пери Гомера и ме попита:
— Другарю Бабов, аз… мога ли да изляза из града?
Той беше свършил своите срещи. Получаваше сребърния медал в „полутежка“. Не можеше да се яви на финала поради тежка травма в ръката. Финалист беше Пери Гомера, след като Саботинов бе преодолял Габаридзе. Гомера знаеше отлично, че Габаридзе е по-силен от него и тази лекарска забрана над Саботинов всъщност беше неочакван подарък — тя го правеше шампион. Той канеше Саботинов да излязат, да му благодари. Лично аз се ядосвах, че Габаридзе не взе титлата, след като Иван Саботинов се контузи и я изпусна. На един от двамата тя повече прилягаше, отколкото на Пери Гомера. Такова беше и официалното мнение. Впрочем ето една извадка от японски вестник след срещата Резо Габаридзе — Иван Саботинов:
„Най-драматичната битка на първенството! В нея видяхме буквално два мургави лъва — съветския и българския. В началото на срещата везните висяха хоризонтално. Във втората част Габаридзе надделя рязко и в третата вече водеше с четири точки. Оставаха двадесет и две секунди до края на срещата, когато настъпи обратът. Саботинов тушира своя противник, макар и с цената на тежка контузия. Явяването на Саботинов срещу Гомера — в спора за шампионската титла — е проблематично. Българският лекар е казал своето категорично «не». Треньорите на българите естествено ще се съобразят с него. Впрочем те вече си осигуриха твърде много медали“.
И тъй Гомера и Саботинов стояха пред мен и чакаха отговор. Аз казах:
— Ще си помисля, Иване. Ще ти кажа по-късно. Като свършат борбите довечера.
Почти същите думи чух после и аз — от бай Цани, с когото споделих своето намерение да го пусна. Само че старият Цани Петров се почеса и добави:
— Абе, Коста… защо ти е на баир лозе?
Трябваше ми. Исках го. Действителният успех беше постигнат, сега ме блазнеше нещо отгоре. Това „нещо отгоре“ беше идеята ми да пусна Иван Саботинов сам в многомилионния чужд град. Този Иван Саботинов, който нямаше право да излиза извън оградата на едно училище…
Още по време на схватките говорих с водача на групата. За моя изненада той каза просто:
— Пусни го, разбира се. Ние след това, след утрешните финали и раздаването на медалите, ще пуснем и без това всички. Ще ги разходим по някои забележителности на града и околностите групово, а след това всеки ще има свое лично свободно време. Да си купят нещо, да поскитат, където си искат. Защо да не го пуснеш?
На раздяла с Иван само го попитах:
— Кога ще се прибереш?
Той сви рамене, погледна Гомера, който каза на развален руски:
— Не много рано, ако може…
— Добре — казах. — В един.
И те тръгнаха.
Иван се обърна и ме погледна.
Ганди се прибра в три през нощта. Беше гипс. В смисъл вонеше отдалеч, но иначе не се клатушкаше и не говореше глупости. Напротив — беше ме зяпнал в очите като хипнотизиран. Бабича му се скара лекичко, приятелски. Само му каза: „Изкара ми акъла, да знаеш. Помисли ли аз какво мисля през тия два часа след един?“
После останахме само двамата, Ганди заключи вратата и извади цигари. Ей такива големи, с филтър и в златна кутия.
— Казвай сега — викам, като му се излегнахме.
И той почна.
Братче, тоя Пери Гомера си бил ашикере милионер. Не той, баща му, но то е все същото. Фабрики за чорапи, търговия в цял свят. И мъж, значи — не някое мекере.
— Аз — казал на Ганди още веднага — знам много добре, че от теб щях да загубя. Истинският световен си ти. Мъже сме, искам ей така да бъдем приятели. Знам, че ти нямаш възможност, а за мен нищо не е, разбираш ли?