При думите „Иван Саботинов, България!“ нашият Ганди изтича като изпуснат от клетка и зае своето място в червения ъгъл. Публиката го посрещна с бурни и нестихващи овации.
Гомера и неговият треньор бяха изумени.
Всъщност в този миг аз знаех, че те духом вече са победени. Оставаше другото — жестокият за нашия състезател експеримент.
Говорех му нещо, Карадочев говореше с мен. Отдолу момчетата викаха, публиката още не беше утихнала. Иван чуваше името си от трибуните и хапеше пресъхналите си устни.
Гонгът удари. Главата ме заболя изведнъж — като от удар. Сърцето ми биеше в гърлото.
Гомера — естествено — се нахвърли на болната ръка още в първите секунди. Ние знаехме това, очаквахме го — Иван беше приготвил своята контраатака предварително. Тя успя, донесе му точка. В публиката сякаш избухна бомба.
С подновяването на схватката Гомера още по-ожесточено се хвърли към ръката на Иван, той го контрира отново, по друг начин, точката за нас се повтори.
— Са-бо-ти-нов! Са-бо-ти-нов! Бул-га-ри-я! Бул-га-ри-я! — ехтяха трибуните.
Вече всичко около тепиха викаше, вече никой нищо не чуваше… До третото нападение на Пери Гомера, когато изведнъж се възцари неочаквана тишина. Той успя да прегърне контузената ръка на Иван, прехвърли го, изравни точките и — което беше много по-лошо — постави го в мост.
Карадочев си заби ноктите над лакътя ми. Аз съжалявах себе си, Саботинов, ругаех се, опитвах даже и да се надявам, докато с всяка секунда положението на Иван ставаше по-критично. Той скимтеше от непоносимата болка. Кривеше се под озверилия се Гомера като в агония. Краката му вече трепереха и се подхлъзваха в моста. Течеше втората минута — не можехме да се надяваме и на гонг.
Иван Саботинов вече падаше в туша, съдията беше легнал до двамата състезатели със свирка в уста. Той дори дигна ръката си и чакаше още няколкото необходими милиметри, за да тупне и да свирне.
Трепкаше ръката на съдията във въздуха, готвеше се да отброи туша всяка секунда, когато контузеното рамо на Иван се огъна, изви се назад и докато главата му с неистов напън подпираше врата и плещите все още във въздуха, това рамо се обърна надолу. Тогава той хвана с болната си ръка здравата, която обвиваше шията на Гомера, прибра ги както можа, като клещи, коляното му намери опора в тепиха, гърбът се надигна, изви се — и Гомера беше прехвърлен.
Сега той беше в мост. Сега всичко ревеше в екстаз и скандираше.
— Ганди! Ганди! Умри, но не го изтървай! Ганди!
Чувах в ухото си лудия глас на Гаринчев, на другите, може би и моя собствен.
Ръката на съдията пак бе във въздуха, свирката пак беше в устата му.
Простата, мъничка свирка на съдията, чийто звук след секунда подлуди хиляди зрители на трибуните — с телевизията милиони, — а моят слух го запомни завинаги, като най-сладката песен…
За обща изненада обаче пръв стана победеният. Пери Гомера. Той се измъкна изпод световния шампион и си отиде в ъгъла. Иван остана да лежи. Скочихме на тепиха и го изнесохме на ръце.
Той беше припаднал.
Съвзе се след десет минути — след много активна намеса на лекаря.
— Клиническа смърт — каза ми този лекар по-късно. — Класическа смърт…
Това помня само, както и първите думи на Саботинов, след като се съвзе.
Аз го целунах и му казах, че е направил най-хубавото нещо в моя живот, не само в своя.
— Нямаше как — каза той. — С тоя Гомера имахме да уреждаме една работа между нас двамата.
— Каква работа?
— Няма значение, вече я уредихме.
И за пръв път, откакто го познавах, този мълчалив и железен човек се засмя. Широко, с всичките зъби — докато очите му почти се затвориха и в тези тесни цепки между мургавите вежди и скули блеснаха по-чисто от кристали.
Е, това е, братле. Какво друго нататък?
Оня после разправя — на Пери Гомера треньорът какво му разправял за срещата Пери. Когато Ганди се измъкна и го сви, и оня държа така в мост сума ти време, и вече щял да издиша, да пада неспасяемо в туша, видял на нашия очите. Те били изскочили напред като на жаба. Белтъците им вече се обръщали. Гомера много ясно разбрал, че Ганди припада, обаче самият той вече отивал на кино и нямало начин да шавне наникъде. После, когато се измъкна след туша и си отиде до ъгъла, казал на своя треньор:
— Оня май че умря.
Умря Марко, викам аз, но както и да е. Следващият много страшен момент беше раздаването на медалите. Разбира се, говоря ви отново за Ганди, когато нашето знаме се вдигна най-високо. Говоря — казвам — и си викам: я по-добре много-много да не ги плещя сега, та да не се разкисваме отново. Всички сте слушали „Мила родино“, всички сте ставали на крака. И по гърба мравките — ясно е всичко, нали? А особено при тия думи, майка му стара, „ти си земен рай“, които винаги си ги спомняш от самата мелодия. Ганди например — както беше застанал тогава на средното, най-високото кубче — гледам го, само опъва шията си напред, точно като оная, кафявата кучка и аха-аха да ревне пред целия стадион. Обаче удържа де. Само стиска ченето и гълта. То и ние така, ама нали не се виждаме из оная навалица. Всеки случай Пери Гомера не му подаде ръка, копелето. Големи яйца, викам аз. Резо Габаридзе пък го и целуна.