Нататък няма нищо особено, освен посрещането в София. Леле, когато в навалицата от запалянковци, заедно с Ленчето Дочева и Мето от комсомола, Ганди ме срита и аз зърнах Аля и Мимето, облечени като кукли — стана ми лошо! Много рядко ме е напушвал такъв смях ей, казвам ви най-арабийската. После, разбира се, свикнахме, понеже трябваше да останем два дни, да ни покажат по телевизията.
Тя и тук беше една — не е за разправяне, ама нали вече ни знаете.
Вкараха ни значи в студиото — лъснати, обръснати — и ни наредиха. „Църрррр“ с камерата наред. После още веднъж, после — пак, докато ти изтекат очите от тия прожектори.
И режисьорът вика на Ганди.
— Сега ти, Саботинов, ще кажеш няколко думи. Спокойно, това е запис. Ако не стане от първия път, ще го направим отново.
Ганди се заобръща като в небрано лозе.
— Няма нищо особено — вика му режисьорът, — ще кажеш просто какви грижи са положени за вас, младите борци, какво те е накарало да се бориш докрай, да завоюваш златния медал и това е!
Нагласиха го, светнаха му в очите и оня вика:
— Ясно, нали? За грижите, които се полагат за вас, за треньорите, за съзнанието, че трябва да победите, да прославите родината си. Толкоз е просто! За това, как ти си изминал един много труден път, през много работа и тренировки, строг спортен режим… Хайде!
Ганди си отвори устата и оня зад камерата започна да прикляква.
— Абе ще кажа — вика Ганди, — ама то не е точно така.
— Стоп! — изрева режисьорът.
Камерата млъкна.
— Кое не е точно така!
На режисьора нещо му кипна.
— Ами това, за режима и за моята работа. Аз… какво? Ние тренирахме по-другояче. Специално ние, Гаринчев, Ножаров, Янчулев и аз.
— Няма значение! — вика режисьорът. — Ти трябва да кажеш това, което българският народ иска да чуе! Четири милиона българи ще те гледат и ще те слушат!
— Точно затуй — вика Ганди, — аз искам да кажа, че това за грижите си е така. Хората ни гледаха като писани яйца. Храната беше идеална. Облякоха ни, имали сме всичко. Обаче там за това, че аз съм постигнал кой знае какво, точно то не е вярно.
— Как така не е вярно? — развика се режисьорът. — Та ти си световен шампион, бе момче! Нищо ли е това!
— Не… Да, де — вика му Ганди. — Знам, че това е хубаво. Обаче исках да кажа, че лично аз не съм направил нищо особено. Аз това си го мога… Правил съм го винаги. И другите също. Нас например затова ни набутаха там, в интерната. Пак за такива работи. Сега горе-долу за същото пък ни снимат, награди получихме. Въобще…
Режисьорът го зяпаше. Бабов, Карадочев и ние също го зяпахме. Ганди продължи:
— Та това исках да кажа. За снимане тука има един, който наистина е направил нещо голямо.
— Кой е той? — сбърчи си веждите режисьорът.
Ганди посочи с ръка Бабича.
— Този човек. Защото той, как да ви кажа… Абе тоя човек ни научи на правилата. Иначе ние… Това е цялата работа.
На Бабича му стана такъв кеф в тоя момент, че изведнъж му пресъхна устата.
Ей, ама наистина, тоя човечец, Бабича, съвсем беше угаснал за последните няколко месеца, майка му стара. Чудя се дали ще се съвземе, както си беше в началото. Ама сигурно, понеже той е… Вие не го познавате него.
Режисьорът позяпа така в нашия даскал, после пак в Ганди, мълча сума ти време и изведнъж извика силно:
— Павле! Спри тия прожектори, стига си ни вадил очите! Не виждаш ли, че в момента не снимаме!
Имаше там едно дребно жичкаджийче, то притича към един голям шалтер и го дръпна надолу.
Големите прожектори изведнъж пожълтяха и силната светлина се стопи. Само жичките на крушките вътре останаха оранжеви и това оранжевото грееше тъй поне десет секунди. Попитах се къде отива светлината, когато угасне някой прожектор, като какво нещо е това светлината, и в глупавата ми глава дойде налудничава мисъл: дали не се пропива в нас? Например така, както дъждът се пропива в човека, когато той си върви бавно под него, и да речем, нещо се е замислил. Ама се е замислил за нещо съвсем хубаво в тоя живот.