Имаше още двайсетина минути до края на часа — през цялото това време новият даскал ни говори. Разправя ни различни истории за себе си. Опита да се изкара и той като нас, баровецът. Колко бил непослушен, как го наказвали и него — с тоя най-евтин пиниз. На мене към края ми писна. Ритнах си чина. И другите ги заритаха. Миризмата пусна „вършачката“. На неговия чин има специално приспособление за скърцане. Всички даскали полудяват!
Като стана тая, новият даскал позеленя. Плюхме му в мозъка и на него, при това с най-стария номер.
Мълчи той така, ние си тракаме и точно сега влиза директорът. Викам „влиза“, само че Царо никога не е влизал. Въобще. Той само наднича. Половината да измрем, пак така само ще си надникне, ще си поклати шантавата глава, тоест, „зная ви, идиоти, зная ви много добре“. И ще замине. И сега направи това, само че се ухили много доволно. Царо умира от кеф, когато другите даскали се провалят! Това си е било винаги.
— Върви, нали? — вика Царо на новия даскал.
И пак така клати главата, и се хили. И си затвори вратата, ама ужасно доволен.
Да знаехме, че ще влезе, щяхме да спрем. За инат щяхме да играем на хрисими ангели. Ама де да го знаеш кога ще надникне. Уби ни се настроението и спряхме голямото тракане. Тогава даскалът вика:
— Благодаря ви, момчета. Добре ме представихте на директора. Живот и здраве, ще се опитам все някога да ви се реванширам…
Така го каза, аверската, че още повече ни уби настроението. Глупава история, майка му стара. Помислих си, че толкова тъпо не е ставало никога, откакто съм тук. Като погледнах другите скапаняци — и те така свили муцуните. Едва изтраяхме до звънеца, та да се откопчим от тоя смахнат нов даскал и, разбира се, най-вече от себе си.
Нещата всъщност се развиваха така, както бях си представял толкова време. Отличен мой старт — нещо като нокдаун в самото начало на първия рунд. Надигаща се, стабилна атака от страна на бързо съвзелия се силен противник. Очаквах го (щях да се чудя, ако не беше така); сериозна болка изпитах само в момента, когато надникна директорът. Най-лошата минута от целия пръв час. Имах чувството, че той е дебнел зад вратата през цялото време и нарочно я отвори тъкмо сега. На негово място бих избрал другото. Бих отворил вратата, когато са утихнали. Бих ги поздравил — тях и учителя — сдържано, но радостно. Всичко това би значело от моя страна „ето, така трябва, работете и се разбирайте“. Това е една от моите големи слабости: почти половината от времето ми отива да мисля какво бих направил на нечие място. Може би затова съвсем рядко успявам да избера най-добрата от възможните мои постъпки. Може би затова съм учител; човек може успешно да обучава другите на неща, които сам не умее.
И тъй, първият час беше отминал при „променливо надмощие“, пред мен се изправяше вторият, в който възнамерявах да „поведа резултата“ завинаги. Бияча вече видяха, сега исках да им покажа приятеля. Шансът ми беше добър. Строих ги, отделих тези, които намерих в прилично (за тук!) състояние. Доколкото можех да се припомня лицата и имената им, групите „чисти“ и „мръсни“ бяха онези от първия път. Тоест напредък тук нямах, просто те бяха такива, каквито са си били и преди мен. Предложих за „мръсните“ маршировка, за „чистите“ — урок по борба.
— Съгласни ли сте?
Това бях го приготвил отдавна. То им прозвуча като изстрел. Останаха няколко секунди така, както бяха — с отворени уста и невярващи на ушите си. Някой ги питаше, тях, някой се интересуваше от тяхното мнение. Те, първо, не можаха да повярват, камо ли нещо да отговорят. Изчаках няколко секунди и вече имах правото да тълкувам мълчанието им като съгласие:
— Добре. Иван Саботинов!
Вторият удар, последвал първия сполучлив, отиде на вятъра. Ганди не мръдна, не отговори (може би и не бяха ги учили), само ме гледаше тъй, както ме гледаха другите.
— Когато си в строй и си чуеш името, отговаряш с „аз“!
Ганди продължаваше да ме гледа, после каза безстрастно:
— Аз не съм в строй.
Великолепен момент за отстъпление, вдигнах ръце и казах чистосърдечно.