— Ще го попитам за звездите — Лек повдигна рамене. — Всъщност няма какво друго.
Лек и неговите братя живееха от създаването на света. Ето защо те не мислеха за смъртта. Числеността им оставаше неизменна, затова не мислеха и за живота. Единственият въпрос, който ги интересуваше, беше съставът на багрилото и куповете.
— Тръгвам! — извика Лек на диалекта решителност-за-действие.
— Успех! — пожелаха му останалите на езика на най-добрите чувства.
Той се отдалечи, скачайки от звезда на звезда.
Самотен, на малката планета, Отговорникът чакаше някой да дойде и да го попита. Засега сам си задаваше въпроси и си отговаряше. Това бе негова привилегия. Той знаеше.
Очакваше. Не беше нито рано, нито късно за всяко едно създание на космоса да дойде и да го попита.
Събраха се осемнадесет на едно място.
— Призовавам към Закона на Осемнадесетте! — каза един. Моментално се появи нов, който никога не е бил. Беше роден от Закона на Осемнадесетте.
— Трябва да попитаме Отговорника! — извика друг. — Ние се раждаме от Закона на Осемнадесетте. Но щом се съберем осемнадесет на едно място, веднага се появява и деветнадесети. Защо е така?
Никой не можеше да отговори.
— Къде съм? — попита новопоявилият се деветнадесети. Един го дръпна настрана, за да му обясни.
Останаха седемнадесет. Стабилна цифра.
— Длъжни сме да изясним — обади се някой — защо всички места са различни, въпреки че между тях няма никакво разстояние. Ти си тук. После си там. И край. Никакво придвижване. Никаква причина. Просто си другаде.
— Звездите са хладни — констатира един от тях.
— Защо?
— Трябва да отидем при Отговорника.
Бяха слушали легендите, знаеха преданията. „Някога тук е имало народ, приличащ досущ на нас, който е знаел. Построил Отговорника. После отишъл някъде, където няма място, но има много разстояния.“
— Как да стигнем до там? — извика новороденият, изпълнен със знания.
— Както обикновено.
И те изчезнаха. Остана само един, загледан в безкрайното пространство. После и той се изпари.
Древните предания не лъжат — прошепна Морън. — Пред нас е Отговорникът.
Излязоха от хиперпространството точно на указаното от легендата място и се оказаха пред звезда, която не приличаше на никоя друга. Морън се опита да я класифицира, но това нямаше значение. Тя просто беше различна.
Около звездата кръжеше планета, отличаваща се от всички други, които бяха виждали досега. Морън мислеше как да обясни този факт, но реши, че и това нямаше значение. Беше единствената по рода си планета.
— Затегнете колана, сър. Ще се опитам да се приземя по възможно най-лекия начин.
Крачейки от звезда на звезда, Лек намери Отговорника и го сложи на дланта си.
— Значи ти си Отговорникът?
— Да.
— Кажи ми тогава какво съм аз? — попита Лек и се намести удобно между две звезди.
— Частен случай — каза Отговорникът. — Проява.
— Остави това — обидено промърмори Лек. — Можеш да отговориш и по-добре. Слушай сега. Аз и моят народ живеем, за да събираме багрило, което трупаме на купове. Защо правим това?
— Безсмислен въпрос — съобщи Отговорникът. Той знаеше какво е това багрило и за какво служи купчината. Но оотговорът се съдържаше в едно по-голямо обяснение. Лек не можа да зададе правилно въпроса.
Той продължи с въпросите, но Отговорникът не можеше да отговори и на тях. Лек гледаше на нещата теснолинейно, виждаше само част от истината и отказваше да осъзнае останалото. Как да обясниш на слепец какво е жълта звезда?
Отговорникът дори не се опита. Не беше предназначен за това.
Накрая Лек се усмихна презрително и си отиде, като стремително крачеше в междузвездното пространство.
Отговорникът знаеше. Но въпросът трябваше да е формулиран правилно. Той разсъждаваше над това ограничение и гледаше звездите — нито големи, нито малки. Според него си бяха нормални.
„Правилни въпроси… Тези, които са ме построили, би трябвало да се съобразят с това — да ми предоставят свобода, да ми разрешат да излизам от рамките на конкретния въпрос.“
Осемнадесет създания изникнаха пред Отговорника. Те нито дойдоха, нито долетяха, а просто се появиха. Бяха настръхнали от студ, защото звездите не ги топлеха достатъчно. Гледаха удивени огромните панели на машината.
Един от тях попита:
— Ако няма разстояния, как тогава е възможно появяването ни на различни места?
Отговорникът знаеше какво е това „разстояние“ и какво е това „различни места“. Но не можеше да отговори на въпроса. Разстоянието имаше свой смисъл, обаче не такъв, какъвто си го мислеха тези същества. За различните места също имаше обяснение, отличаващо се от техните очаквания.