Лингман седна на пода, облегна се на стената и затвори очи.
— Диваци, ето какви сме — продължаваше Морън, докато се разхождаше нервно пред екрана на Отговорника. — Представете си бушмен, който иска да му обясня защо не може да улучи Слънцето със стрела. Бих могъл да го направя само с научни термини.
— Не би се опитал дори — едва чуто промълви Лингман. — Веднага ще разбереш, че е безсмислено.
— Или друго. Не бих могъл да обясня на диваците, че Земята се върти, без да използвам научни термини.
Лингман мълчеше.
— Е, добре. Хайде да тръгваме, сър.
Пръстите на биолога бяха конвулсивно свити, бузите хлътнали, очите невиждащи…
— Сър! Сър! — раздруса го Морън.
Отговорникът знаеше, че отговор няма да последва.
На планетата — нито голяма, нито малка, а точно подходяща — самотен чакаше Отговорникът. Не можеше да помогне на тези, които идваха, защото дори и той не беше всесилен.
Вселената? Животът? Смъртта? Багрилото? Осемнадесетте?
Частични истини, полуистини, дребни съставки на великия въпрос.
Сам си шепнеше въпроси и сам си отговаряше. Въпроси, които никой не можеше да разбере.
А и как да ги разбере?
За да можеш да зададеш правилен въпрос, трябва да знаеш по-голямата част от отговора.