Скот Бейкър
Правилото на знанието
Пролог
Болка.
Изгаряща, непоносима болка.
Нищо.
Светлина. Ослепителна и бяла.
Нищо.
Какъв е този звук? Сърцето ми ли бие така? Стига, боли.
Нищо.
Господи, толкова съм жаден.
Болка.
Трябва да направя нещо…
Нищо.
Нещо, което съм…
Паника.
Кой… Кой… съм аз?
I част
Пореден ден в историята
Рим, 33 г.
Вятърът вдигаше вихрушки по арената, песъчинките жилеха кожата и дращеха гърлото му, но осъденият не обръщаше внимание на това.
С бронзов тен и играещи под слънцето мускули, Саул гладиаторът закрачи напред. Присви очи, за да ги предпази от потта, избила не от усилия, а от страх — страх, който съпътстваше знанието за предстоящата смърт. Проблемът бе не в самата смърт, а в онова, което вървеше с нея. В смъртта се таеше поражение, а в поражението — провал.
Провалът беше немислим, но въпреки това като че ли нямаше начин да оцелее в тази битка. Погледът му бавно обходи арената. Там имаше сто гладиатори, но сякаш бяха хиляда. Един умел удар, нож в гърба, подхлъзване в локва кръв… всичко можеше да приключи за миг.
Струи парфюмирана вода полетяха във въздуха, изстреляни от някакво чудо на римската инженерна мисъл. Барабани и тръби нагнетиха атмосферата и накрая самият Цезар стана да погледне надолу към цялата сцена от мястото си в тълпата. Големите игри щяха да започнат всеки момент и гладиаторите щяха да се бият, докато червеният еликсир на живота не изтече, изхвърлен от отпуснатите им тела от последните удари на сърцата им. Пясъкът щеше да почервенее и всички щяха да умрат.
Смърт. Поражение. Провал.
Залогът бе по-голям, отколкото можеха да си представят. Пристъпвайки отново напред, Саул си помисли за майка си…
1.
Северна Каролина, САЩ, 2014 г.
Шон Стрикленд прегазваше ограниченията за скорост и летеше два пъти по-бързо от допустимото, понесъл се към изхода от града. Умът му бе другаде, препускаше през оформящите се възможности. Шон присви очи, за да ги предпази от потта, избила не от усилия, а от трепетното очакване на онова, което му предстоеше. Това беше. Най-сетне.
Мислите му се върнаха с около час назад, към момента преди телефонът му да иззвъни, докато отиваше към столовата за преподаватели в гимназията в Мейсънвил. Класът, на който преподаваше физика, се изнесе от кабинета като стадо говеда при звука на любимия звънец. Звънецът бе горе-долу единственото нещо, което бе точно в това монотонно, заспало градче.
„Спокойно могат да зарежат Гринуич и да използват гимназиалния звънец, за да отчитат времето по целия свят“ — помисли си Шон, докато събираше нещата си от масата.
„Като едното нищо“ — съгласи се мозъкът му. Често му говореше, било за да му помага в работата или да го упреква за някакъв гаф или глупост. На Шон невинаги му харесваше онова, което чуваше, но обикновено забележките му бяха на място.
Само на трийсет и три, Шон Стрикленд беше самото въплъщение на човешката въздишка. Помъкнал куп листа, той бръкна в джоба си и пръстите му докоснаха ключовете и новия ключодържател, който беше получил като подарък за последния си рожден ден — запалка във формата на пистолет. Шон не пушеше, но запалката се оказа удобна за паленето на горелките в часовете по химия. Помисли си дали да не пробва пистолета и върху небрежно попълнените тестове, които носеше — това щеше да му спести сума време довечера за проверяването им, но в крайна сметка размисли. На листовете им се размина на косъм.
Въпреки че имаше заложбите да разшири границите на науката, Шон отдавна бе направил избора да остане в родния си град. Макар често да се чувстваше недооценен, той се опитваше да не мисли къде ли би могъл да бъде, ако се беше махнал като брат си. Всъщност гимназиалният учител нямаше нищо против положението си, защото в края на работния ден се прибираше у дома при най-прекрасната и изумителна жена, за която би могъл да мечтае. Не, нещата определено не бяха толкова зле. Шон си мислеше за нея всяка минута през бавно точещите се часове и неизбежно на устните му заиграваше усмивка. Лорън.