Залюля се на дървения си стол и се загледа в малкия телевизор в ъгъла. На двайсет и шест, с наднормено тегло и оплешивяващ, Клайв смяташе, че се е уредил доста добре на рецепцията на „Мотел 6“. Имаше само една-две задачи през нощната смяна, които му отнемаха не повече от час работа. През останалата част от нощта гледаше порно. Купища и купища порно. Беше открил, че така времето му минава по-бързо, пък и без това никой не идваше след полунощ. Този път не валеше, небето бе чисто и звездите бяха изгрели. Да, нощта определено му харесваше. Сигурно нямаше да промени нищо, което беше добре дошло, защото това щеше да бъде последната нощ в живота му.
Беше си свършил задачите доста рано и тъкмо си пусна „Индиана Дона в Храма на съблечените“, когато чу хрущенето на гуми върху чакъл. С известна изненада и раздразнение Клайв избута стола си назад и проточи врат да надникне през венецианските щори към големия джип отвън.
Изстена и надигна масивното си туловище да изключи уредбата. Веднъж беше пуснал един от дисковете си по хотелската телевизионна програма само за да провери дали някой няма да се оплаче. Никой не го направи.
Когато мрежестата врата се отвори, Клайв се изправи. Влезлият мъж беше горе-долу на неговите години или може би малко по-възрастен. Изглеждаше развълнуван и припрян. Клайв долови полъх от ужасна човешка воня, когато онзи се наведе към него и го погледна с разширените си отчаяни очи.
— Трябва да използвам телефона ви, стана злополука — каза той.
— Местните разговори са по трийсет и пет цента — заяви Клайв с провлачен южняшки акцент. — Разбира се, освен ако не искате да наемете стая, тогава цената просто се включва в сметката.
Мъжът затършува в джобовете си, извади шепа дребни и ги стовари на тезгяха. Клайв плъзна към него зеления телефон с шайба и погледна подозрително посетителя, докато той набираше забързано.
— Оператор, да, стана злополука. Намираме се в „Мотел 6“…
Клайв се заслуша в обясненията на мъжа пред центъра за спешни обаждания и забеляза кръвта по ръцете и дрехите му. Развълнуваният човек затвори и едва сега погледна безразличния рецепционист.
— Има ли къде да се почистим?
— Единственото, което имам на онази дъска там, е купчина ключове. Ако искате някой от тях, ще ви струва осемдесет и два долара за нощ. — Стаите струваха само четиридесет и пет, но Клайв познаваше лапнишараните от пръв поглед.
Мъжът се намръщи, явно раздразнен.
— Не искам стая, а само място, където да се почистим. Насам идва линейка, а трябва да стигнем до летището.
— Не и тази нощ. Не чухте ли новините? Токът на летището е спрял. Затворили са го до утре сутринта.
— Какво? — Мъжът съвсем изгуби търпение. — Сигурен ли сте?
— По телевизията го повтарят на всеки пет минути. Можете да останете и да гледате, ако искате.
Клайв завъртя телевизора към посетителя. Сякаш по команда започна рекламна пауза, а в долната част на екрана потече текст:
… половината град. Засега не е ясна причината за голямата авария, но властите не изключват вероятността за терористична атака. Началникът на полицията в Шарлот каза, че основните обществени услуги ще заработят отново в ранните часове на деня, и призова всички да запазят спокойствие. Повторение: град Шарлот е засегнат от сериозна авария в електрозахранването, довела до спиране на тока в повече от трийсет хиляди домове и основни транспортни услуги. Централната железопътна гара и летището са затворени до второ нареждане.
— О, не, не, не! Не може да бъде! — извика Шон, като продължаваше да се взира в екрана.
Нощта определено излизаше от контрол. Внезапно най-голямата му грижа бе станала не правилното подреждане на страниците на доклада му, а полумъртвият окървавен скитник на задната седалка. Сега пък полетът му беше отменен или най-малкото отложен до сутринта. Разбира се, че ставаше въпрос за терористична атака срещу летището — сякаш плановете им вече не бяха достатъчно осуетени. Шон разтърка неспокойно врата си и се сети, че Лорън седи в студената кола с полумъртвия човек. Знаеше, че тя се нуждае от почивка, а май същото се отнасяше и за него.