— Добре, разбрах. Ще взема стая, но кажете на линейката къде сме, става ли?
Клайв посегна към горния край на дъската и взе един ключ.
— Заповядайте, стая дванайсет, съвсем в края. Линейката ще се забави, най-близката болница е най-малко на един час път. О, плаща се предварително.
— Майтапите се — каза Шон.
— Няма да получите ключа, докато не си получа парите. Политика на заведението. — Клайв дръпна ключа.
— Да бе, политиката е такава, когато ви изнася — промърмори под нос Шон. Той извади портфейла си, намери две петдесетачки и ги хвърли на тезгяха.
— О, само че нямам да ви върна. Дайте ми точно приготвена сума. Или можете да изчакате Хийтър сутринта. Тя може да има дребни.
— Забравете — изръмжа Шон. — Ще загреем телефона в стаята. Рестото ще покрие разходите.
Той грабна ключа от вдигнатата ръка на Клайв и се втурна обратно навън. Рецепционистът се усмихна и прибра мангизите в джоба си.
— Успя ли да се свържеш? — попита Лорън, когато Шон скочи обратно зад волана и даде газ. Личеше му, че е раздразнен.
— Мътните да го вземат!
— Шон?
— Ще се наложи да останем тук за известно време — започна той. — Линейката пътува насам, но ще пристигне след около час, а освен това е станала някаква авария и летището е без ток, мамка му.
— Какво? Без ток ли?
— Половината град е без ток. Видях го по новините. Няма да има никакви полети до сутринта. — Шон стисна зъби и сви рамене, превключи на задна и рязко обърна колата.
Лорън се хвана за ръба на седалката си.
— Поне ще имаме възможност да се освежим — изтъкна тя с надеждата да го успокой малко.
Шон я погледна и едва забележимо се отпусна. Тя винаги гледаше позитивно на нещата. Минаха бавно покрай стаи осем, девет и десет, пред които бяха паркирани очукани пикапи и автомобили комби. Когато приближиха единайсет и дванайсет, видяха голям контейнер за боклук отпред, така че Шон паркира колата на свободното място пред номер седем.
Даде ключа на Лорън и слезе, като се питаше дали да преместят изпадналия в безсъзнание човек, или да го оставят на задната седалка. Реши, че не иска онзи да идва на себе си в колата му, затова го метна на рамо, като ръцете на скитника увиснаха покрай гърба му, затвори вратата с крак и тръгна към стаята.
Тя се оказа доста скромна — меко казано. Двойно легло, малка масичка с ръждив метален стол пред нея и телефон. Имаше телевизор, но написаната на ръка табелка до него обясняваше, че не работи. Слава богу, имаше и душ.
Шон отнесе дрипавия мъж до леглото и го положи колкото се може по-внимателно. Разбраха се Лорън да използва първа банята, но преди това тя отскочи обратно до колата и се върна с вързопа, който беше оставила на предната седалка.
— Наистина не знам дали трябва да го правим — рече Шон, макар да знаеше, че възраженията му са безполезни. И двамата бяха видели онова, което бе събудило интереса й — една от книгите, стара като останалите, но написана на перфектен английски. Знаеха, че е невъзможно, че или целият пакет е фалшив, или… или какво? Шон затърси безуспешно някакво логично обяснение.
Лорън внимателно остави вързопа на пода и взе подвързаната в животинска кожа книга. Беше забележително добре запазена — или пък не бе толкова стара, колкото изглеждаше. Но после Шон погледна лежащата в безсъзнание фигура на леглото. Човекът определено не беше фалшив.
Лорън седна на ръждивия стол и отвори на първата страница. Книгата беше най-дебелата от всички и сигурно бяха минали векове, откакто не беше виждала светлината на деня, но пък първото изречение гласеше: „Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години“. Днешната дата. Шон погледна отново към леглото, после застана зад Лорън, наведе се над рамото й и зачете.
5.
Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко. Пиша това, за да запазя собствения си разсъдък, както и за да завърша започнатото.
Първото и най-важното, което ще кажа, е следното — човешкият ум не е устроен да съществува на две места във времето. Казвам го, за да могат да разберат какво се е случило с другите, ако не са открити.
Първото, което си спомням, бе болката. Невероятна болка, сякаш тежестта на цялата вселена се опитваше да ме смаже от всички страни, без нито миг отмора. Събудих се гол, премръзнал и жаден. Ужасно жаден. Сега ми е трудно дори да си мисля за това. Сякаш всяко нервно окончание в тялото ми крещеше. В цялото човешко битие няма болка като тази.