После тя изчезна.
И тогава дойде жаждата. Не съм сигурен колко време останах да лежа там, преди да успея да помръдна, но сигурно е било няколко часа.
Нито една кост от тялото ми не беше счупена. Нямах порязвания или рани — изпитвах единствено жажда. Накрая се изправих и се огледах. Беше тъмно, студено, и бях гол — странно как отбелязвах така ясно фактите. Огромната пълна луна осветяваше покритите с трева хълмове около мен. Мястото беше сухо и тревата растеше на редки туфи в прахта. Вятърът вдигаше песъчинки и те леко шибаха голите ми крака.
Закрачих. Нямаше какво друго да правя. Вървях безцелно цялата нощ. Жаждата беше обзела цялото ми съзнание. След часове бъхтене по монотонния терен видях светлина. Не след дълго чух гласове, чух смях и видях трима мъже, седнали около огън. Приближих бавно, смехът им секна и един по един те се обърнаха и ме погледнаха. След кратко мълчание отново избухнаха в смях, този път за моя сметка. Един от мъжете каза нещо.
Запазих мълчание.
Мъжете пак се разсмяха. Беше изключително странно — знаех, че мъжът не говори на моя език, но въпреки това разбирах отлично какво казва. Ще го напиша тук на английски, но знайте, че това не е езикът, на който разговаряхме.
Първият заговори отново с широка усмивка на лице.
— Казах, студена нощ, а?
— Много студена — отвърнах и се изненадах от собствения си глас.
Тримата вече не издържаха, държаха се за коремите и се смяха, докато по загрубелите им лица не потекоха сълзи. Едва тогава си дадох сметка, че имат предвид голотата ми и по-точно влиянието на студа върху тялото ми. Усмихнах се. Поради някаква причина се усмихнах и изпитах облекчение.
— Вода? — попитах аз. Стърженето в гърлото ми явно показваше, че в тялото ми не е останала почти никаква влага.
Смехът секна и онзи, който беше заговорил, се вгледа по-внимателно в мен.
— Какво се е случило с теб? — попита. В очите му се четеше смес между подозрителност и тревога.
— Аз… — Не знаех какво да кажа. Нямах какво да кажа. Всъщност, аз самият се питах същото, откакто дойдох на себе си. Бях в такова състояние, че можех да говоря само истината.
— Не знам — просто отвърнах.
Мъжът ме гледаше изпод рунтавите си черни вежди и сви устни под гъстата черна брада. После явно взе решение, каза бързо нещо на другарите си и стана, като ме гледаше в очите.
— Приятелю, ела и седни с нас до огъня да се стоплиш. Йосиф ще ти донесе някакви дрехи. — Той ме хвана за лакътя и ме поведе към кръга.
Топлината беше невероятна. След малко един от другите, по-висок мъж с по-светла коса и с трапчинки, ми донесе някаква сива роба. Облякох я мълчаливо и седнах. После третият, който бе по-нисък и оплешивяващ, ми подаде мях. Пих жадно и бързо. Пих, пих и не след дълго се катурнах настрани.
Събудих се стоплен. Намирах се в някаква палатка. Слънцето светеше през тъканта и дразнеше очите ми, главата ме цепеше ужасно. Отвън не звучаха гласове, но чувах пукота и пращенето на умиращ огън. Станах, вдигнах платнището на входа и примигнах от ярката светлина.
Пред изстиващите въглени седеше по-високият мъж с кафявата коса. Беше се настанил на голям камък и ровичкаше пепелта с дълга пръчка. Стана, когато ме видя.
— Как се чувстваш? — попита ме.
— Главата ме боли ужасно — отвърнах.
— Изпи много вино — със смях каза той и едва сега осъзнах, че е съвсем млад, почти момче, макар че кожата му беше загрубяла.
— Къде са приятелите ти? — попитах.
— Баща ми и чичо ми са със стадото. Казаха, че е по-добре да остана и да ти помогна, ако се събудиш. Скоро ще се върнат.
Младежът говореше простовато. Дори на този език, който разбирах незнайно как, ясно си личеше, че е прост човек.
— Казаха да ти дам храна, ако искаш. — Той се обърна, бръкна в кошницата при краката си и извади нещо като хляб.
Взех го с благодарност. Въпреки болката в главата вече започвах да мисля по-ясно.
— Мога ли да те попитам за името ти? — Погледнах младежа, който все още се взираше в мен.