— Казвам се Йосиф. Баща ми е Йона, а чичо ми се казва Яков.
— Йосиф? Йосиф чий? — попитах аз.
— Йосиф чий ли? Какво искаш да кажеш? — Младежът ме погледна объркано и леко наклони глава настрани.
— Какво е последното ти име?
— Последното име, което ми е дал баща ми, е Йосиф. След него не съм имал друго.
Предадох се.
— А твоето име как е? — на свой ред попита той.
Вече бях достатъчно на себе си да си дам сметка, че нямам представа къде съм, защо съм тук, нито — и тази мисъл ми хрумна с въпроса на Йосиф — кой съм. Следващите ми думи сякаш сами излязоха от устата ми.
— Саул. Казвам се Саул.
В този момент чух блеене на овце и погледнах наляво. Видях другите двама мъже, Йона и Яков, да се показват на близкия хребет, следвани от стадо кротки животни с прашни бели козини и наведени от умора глави.
Усмихнах се и им махнах, докато приближаваха, после им благодарих за добрината.
— Снощи изглеждаше доста объркан, но виното и почивката са ти се отразили добре.
— Чувствам се много по-добре, благодаря — казах. — Май са ме ограбили, но не си спомням нищо. Събудих се без нищо.
— Да, видяхме. Тези краища са малко опасни за самотни пътници. Селото ни е на два дни път на запад. Налага се да местим стадото на всеки няколко дни. Вече повече от месец не е валял дъжд. — Йона свали кърпата, с която беше омотал главата си, и я метна на една забита в земята пръчка. — Ще се опитам да позная и ще кажа, че не си пастир. А като те гледам, не си и евреин.
Чак сега се замислих как ли всъщност изглеждам. Въпреки объркването имах ясно усещане за външния си вид. Чувствах се уверен, че мога да вземам решения дори да не си спомням нищо отпреди вчерашния ден. Знаех основни неща, като моралните си устои и какво харесвам и не харесвам.
Знаех със сигурност, че не приличам на тези хора. Бях по-висок и макар косата ми да бе тъмна, кожата ми беше светла. Погледнах надолу към тялото си. Беше добре поддържано тяло на спортуващ мъж. Знаех също, че то работи. При това добре. Знаех, че мога да тичам, да се бия и ако се наложи, да вървя по въже на сто стъпки над земята, без да падна. Бях сигурен в себе си и в способностите си, но не помнех името си.
— От изток съм — излъгах аз. — Мисля, че здравата са ме ударили по главата вчера. Търся семейството си на запад.
Надявах се, че това обяснение ще прозвучи донякъде приемливо.
— Кой град търсиш, братко?
Замълчах и ги погледнах неразбиращо.
— Ами, ако си тръгнал на запад, ще стигнеш до нашето село Хоразин, а след още половин ден път е Капернаум. Няма да е зле да започнеш оттам. Капернаум е голям град до водата и там можеш да намериш брат ми Симон. Работи като рибар и ще ти помогне. Разбира се, добре си дошъл да останеш с нас колкото е нужно, но днес ще местим стадото още на изток. — Той свали бохчата, която носеше на кръста си, и ми я подаде. — Вътре има малко хляб. Заповядай, вземи.
Посегнах да взема бохчата и в същия момент Йона сграбчи китката ми и я задържа здраво.
— Има нещо странно в теб, приятелю — рече той и ме погледна в очите, без да ме пуска. — Нещо много странно. Живеем в необичайни времена и ти имаш някаква роля в тях.
Пусна ме, освобождавайки ме както от хватката си, така и от преценяващия си поглед.
— Върви с Бог.
Бях малко сащисан, но не долавях злонамереност у пастира, така че се усмихнах.
— Благодаря за добротата ви и за храната. Няма да ви забравя.
С тези думи се обърнах и закрачих на запад.
Стон.
Шон и Лорън се обърнаха едновременно към леглото. Определено бяха чули стон. Шон пристъпи към фигурата и се наведе над нея.
— Всичко е наред, приятел. Спокойно, в безопасност си. Линейката идва.
Не последва реакция. Човекът беше изстенал, но без да идва в съзнание. Очите му оставаха затворени.
— Още не е на себе си. Давай нататък.
И двамата вече бяха зарибени. Въпреки странните събития от вечерта и не по-малко странната книга, погледите им се върнаха към страницата.