6.
Часове наред вървях на запад под безпощадното слънце, без да срещна жива душа. Земята под краката ми стана кървавочервена, когато слънцето потъна зад хоризонта.
Чух селото, преди да го видя. Далечен писък раздра тишината — не писък на дете, нито на жена, а дълбок, гърлен, животински вой на мъж. Изпълнен с ужас. После рязко замлъкна.
Чух копита. Чух ужас. Чух крясъците на още мъже. Затичах се и постепенно виковете станаха по-силни. Надуших пушек. Затичах се още по-бързо.
Взех един завой и се заковах на място. Обезглавено тяло на мъж лежеше безцеремонно на пътя, проснато като животински труп. На десетина стъпки от него лежеше главата — космата, окървавена, взираща се към небето, със зейнала уста. Задавих се и бързо извърнах поглед. Мъжът беше облечен в роба като моята, но тялото му бе цялото надупчено. Участъкът от пътя около него бе осеян със следи от копита и бучки мокра, кървава пръст.
Звуците се засилиха и продължих да тичам, без да помислям за опасността, която вече бе очевидна. Чувствах някаква неясна потребност, която ме подкарваше напред. Когато доближих селото, то гореше, над постройките танцуваха пламъци.
Стигнах до къщите и хаоса на улиците. Навсякъде тичаха обзети от ужас хора. Въртях през центъра на селището, без да ме забелязват в касапницата. Видях някаква жена, свлякла се на земята пред грубо построена къща. Тя виеше над паднал мъж, прегръщаше безжизненото му тяло и галеше лицето му. Обхванат от състрадание, коленичих пред нея. Жената утихна и ме погледна боязливо през мокрите от сълзите мигли. Мъжът беше все още жив, но кървеше лошо, имаше рана в крака. Свалих дрехата си и я раздрах на ивици. Превързах крака му и стегнах здраво, като използвах остатъка от плата да превържа раната в хълбока му. Болката сигурно е била много силна, но знаех, че тези рани не са смъртоносни.
Жената ме наблюдаваше, взираше се питащо в лицето ми, после погледът й се стрелна обратно към мъжа, когато той изстена. Раненият отвори очи и също ме погледна.
— Не си от тях.
— Не съм — отвърнах, решавайки, че щом не зная кого има предвид, думите ми са верни. — Боли, но няма да умреш от тези рани — добавих.
Мъжът поклати глава.
— Взеха Мишка, взеха сина ми! — Той се закашля от усилието да говори. Лицето му беше лице на човек, който се е борил с всички сили и е изгубил.
— Кой е взел сина ти?
— Взеха го, отведоха го — повтори мъжът, обзет от мъка. — Той е само на дванайсет.
Обърнах се към жената.
— Къде са го отвели?
Тя ме изгледа с широко отворени очи, вдигна ръка и посочи.
Затичах се гол до кръста в посоката.
Навсякъде около мен бушуваха сблъсъци, пламъци и агония. Видях мъже от селото, събрали се на група, с къси железни мечове в ръце да се сражават срещу двама или трима от враговете. И именно враговете привлякоха вниманието ми.
Облечени в червени дрехи и позлатени брони, съшити с кожа, те се движеха като професионални воини. Бяха безмилостни и като че ли печелеха схватката. Затичах се по улицата, като се оглеждах за момчето и избягвах мъжете, размахващи като обезумели оръжията си покрай мен. Забавих крачка едва когато видях някакво момче да се мъчи да се отскубне от ръцете на едър страж, за който вече знаех, че е римски войник.
Неколцина римляни се задържаха малко в последните сблъсъци, след което отстъпиха в строй зад онзи, който сега беше хванал здраво момчето през кръста и го влачеше през прахоляка. То риташе краката на похитителя си, но беше безсилно срещу центуриона — едър, як мъж с широки рамене и дълги пера на шлема. Той спря колкото да зашлеви слабото момче през лицето с опакото на дланта си — неведнъж, не два, а три пъти, докато не го накара да се укроти. Момчето се отпусна безжизнено — и кръвта ми кипна.
— Пусни го! — вбесен изкрещях аз.
Центурионът ме чу въпреки звъна на метал и писъците на клането. Той спря, обърна се и ме погледна — сам, невъоръжен, с раздрана дреха. И тогава се случи нещо странно. Мъжът заговори. Говореше ми, но не на езика, на който разговаряха пастирите. Говореше с дълбок баритон, надменно и рязко. И въпреки това отново го разбирах.
— Бягай, куче. Не искам да си губя времето на това окаяно място.