Лорън понечи да изкрещи, но Шон запуши устата й и се огледа за друг изход. Нямаше. Докато нападателите разбиваха следващата врата, зазвуча вой на сирена и на ъгъла се появиха червените светлини на приближаваща линейка. Голямата бяла кола наби спирачки в центъра на паркинга пред редицата стаи на мотела. Шон и Лорън видяха как един парамедик слиза от предната седалка и отива при мъжа, стоящ над мъртвия рецепционист. Новодошлият като че ли каза нещо.
Беше накаран да замълчи, когато мъжът в черно вдигна ръка и го застреля в гърдите — два пъти. Без да се забави нито за миг, той застреля и шофьора на линейката, преди онзи да успее да реагира. Секунда по-късно тялото му клюмна върху волана и цялата линейка подскочи напред, насочвайки се право към тях.
Шон дръпна жена си от прозореца. Без да сваля ръка от устата й, той я погледна в очите и изсъска:
— Трябва да се махаме оттук!
Тя изскимтя и кимна, мъчейки се да овладее дишането си.
Шон я пусна и се огледа — търсейки нещо — каквото и да било, стига да може да им послужи. Чуваха стрелците отвън, които систематично разбиваха вратите и екзекутираха хората в стаите.
— Те… те убиват всички! Ох, господи! — изпъшка Лорън, която започваше да изпада в паника. — Ох, господи!
В този момент от другата страна на прозореца се разнесе оглушителен трясък. Шон се осмели да погледне и видя, че линейката се е блъснала в контейнера пред стаята им.
— Идват — прозаично оповести той, гледайки как мъжете изчезват в поредната стая, излизат секунди по-късно и продължават към следващата.
Тряс! Разбиха вратата. Писъци, борба, бам!
Стая номер четири.
— Добре, трябва да се опитаме да стигнем до колата — накрая рече Шон.
Стая номер пет.
— Да тръгнем към тях? — проплака Лорън.
Стая номер шест.
— Ще изчакаме да влязат в някоя стая и… — Той погледна навън, проигравайки плана наум.
Джипът им беше на петнайсетина метра от вратата. Никога нямаше да успеят. Не разполагаха с достатъчно време.
— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — заруга той. И тогава видя решението. Точно пред тях, с мигащи червени светлини. Никога нямаше да стигнат до тяхната кола — мъжете в черно току-що бяха влезли в стая номер седем — но линейката се намираше само на четири и половина метра от тях.
— Добре, трябва да преценим точно момента — каза той и посегна към дръжката на вратата.
В същия миг откъм леглото се разнесе нов стон.
Шон рязко се обърна. Съвсем беше забравил скитника. Спря несигурно.
— Шон, не можем. Не можем да го носим.
Знаеше, че е права, но…
— Ще го убият, ако го оставим.
Мамка му, мамка му, мамка му.
„Побегнеш ли сега, може и да стигнеш до линейката, но обричаш човек на сигурна смърт. Опиташ ли да го вземеш, всички може да умрете.“
Мамка му.
„Що за човек си ти?“
Тъп мозък.
Шон почти изпълзя до човека на леглото. Беше се обърнал леко, но не беше се събудил.
— Лорън, когато ти кажа, отваряш бързо вратата. — Шон метна скитника на рамо. — Ще се затичам към контейнера. Веднага щом изляза през вратата, тръгваш плътно зад мен, ясно? Плътно зад мен. Ако ме видят, не искам да останеш в капан тук.
Лорън кимна. Вече беше изтощена след всичко случило се и нямаше сили да се страхува.
— Сега! — изхриптя Шон.
Лорън отвори вратата и го последва, докато той тичаше към контейнера. Откритото пространство между вратата и металното укритие беше около три метра, но сякаш бяха цял маратон. Бедрата на Шон горяха, а тътренето на краката му беше почти оглушително. След най-дългата секунда в живота му той приклекна зад контейнера. Лорън се озова до него, задъхана.
Зачакаха.
Тя надникна предпазливо зад ръба и видя мъжете в черно да влизат в деветата стая. Там нямаше никого. Двамата излязоха. Стая номер десет.
Не ги бяха видели. Господи, не ги бяха видели! Като се придвижваше на колене, Шон заобиколи другия край на контейнера и се озова до пътническата врата на линейката, помъкнал тежкия скитник на рамене. Жена му не беше зад него.
— Лорън! — остро изсъска той.
Но нея я нямаше. Шон се паникьоса и стомахът му се сви от ужас. Не беше изпитвал подобно чувство от деня, когато чу, че родителите му са загинали. Беше замаян от страх, картината започна да се размазва пред очите му и точно тогава Лорън се появи зад ъгъла на контейнера. Притискаше нещо към гърдите си.