— Господи, какво правиш? — изтърси Шон, обхванат от ярост и залян от вълна на облекчение.
— Дневникът — кратко отвърна тя.
Шон съвсем беше забравил за него и изобщо не можеше да повярва, че Лорън е изтичала обратно в стаята, за да го вземе. Да не се е побъркала? Беше се омъжила за него въпреки заплахите на баща й да я лиши от наследство, но това беше съвсем ново ниво на лудост — да се хвърли през откритото пространство пред хора, които биха я застреляли, ако я видят.
За съжаление, този път наистина я бяха видели.
Първият куршум улучи ръба на контейнера от другата страна. Беше изстрелян от някого при черните коли пред рецепцията, на около четиридесет и пет метра от тях. Всички мъже в черно незабавно разбраха къде са. Вече нямаше време да се спотайва, нито да мисли, а само да се втурне към вратата на линейката и да набута скитника вътре. Човекът падна тежко върху леглото, докато Шон го прекрачваше. Мъртвият парамедик още беше клюмнал върху волана и Шон чу как три куршума се забиват в тялото му. Лорън метна дневника вътре и скочи към отворената врата.
Като използваше тялото на парамедика за щит, Шон сграбчи скоростния лост и го дръпна на задна. Отвори вратата на шофьора и изблъска мъртвеца навън, като в същото време завъртя волана. Тялото полетя пред завиващата линейка. Шон остави колата да се върти, докато предницата й не се обърна към изхода на паркинга. Докато се изравняваха с черните коли, по страната на линейката се изсипа истинска градушка от куршуми.
Когато задницата се изравни с контейнера, Шон превключи направо на втора и натисна газта до дупка. Мощният двигател реагира след половин секунда и колата полетя напред. Гумите запушиха и засвистяха, куршумите продължаваха да се сипят по тях. Задното стъкло се пръсна. Шон се сниши колкото можа в седалката. С всяка секунда линейката се отдалечаваше все повече от мъжете в черно.
Шон превключи на трета, после на четвърта и постепенно, с пукане като на пуканки, ударите на куршумите се разредиха и накрая спряха.
Бяха се измъкнали.
— Какво става, по дяволите? — попита Лорън, докато Шон се оглеждаше за радиостанцията на парамедиците. Намери я на долната страна на голяма кутия, закрепена за тавана в центъра на кабината. Изруга. Радиостанцията и джипиесът бяха отнесли доста куршуми и едва можеше да се познае кое какво е.
Шон погледна в огледалото. Конуси светлина излязоха на пътя от мотела и се насочиха към тях като горящи очи на някакъв демон.
— Мамка му! — извика Шон. — Идват. Стой долу. Мобилният ми още ли е у теб?
Лорън потупа джобовете си и извади телефона.
— Няма обхват — съкрушено каза тя.
— Добре, добре. Дръж се, не може да сме далеч от някой град. — Още докато го казваше, знаеше, че не е вярно. На линейката й трябваха повече от четиридесет минути да стигне до мотела, а Шон дори не беше сигурен от коя посока беше дошла.
Продължиха да се носят в нощта, без да имат представа накъде отиват и колко време ще им е нужно, за да стигнат дотам. Имаха добра преднина пред преследвачите си, може би около минута, но когато пътят се изправи, видяха, че фаровете постепенно приближават.
— Защо убиха всички? — попита Лорън.
Шон си помисли за систематичния начин, по който мъжете прочистваха стаите. Една по една. Убиваха всеки, който бе имал нещастието да е вътре. Не поемаха никакви рискове и нямаха намерение да изпуснат целта си.
— Търсеха нещо — отговори той. — Търсеха нещо или някого. Не приличаха на улични бандити, действаха организирано и пресметнато.
И двамата си мислеха едно и също. Скитникът лежеше между тях, тялото му бе свито тромаво в средата на леглото. Отново дишаше тежко и от време на време простенваше, но не идваше в съзнание.
— Как е възможно да проспи всичко това? — изуми се Лорън. Изтънелият й глас издаваше надигащата се у нея паника.
— Онази книга още ли е у теб? — попита Шон.
— Да — отвърна тя и вдигна книгата от пода.
— Мисля… мисля, че независимо дали написаното в нея е истина, или само някой си мисли така, за тях тя е важна. — Шон погледна жена си. — Достатъчно важна, за да убиват заради нея — каза той и отново хвърли поглед към грубо подвързаното томче. Усъмни се в думите си още докато ги произнасяше.
— Продължи да четеш — подкани той. — Може да има нещо, което да ни помогне.