Лорън погледна към съпруга си. Никога досега не бе го чувала да говори за религия, освен за да изрази мнението си колко тесногръда и ограничена е тя.
— Значи агентите, които според вас е внедрил в проект „Журналист“…
— Успял е да го направи. Агентите са италианецът Делисио и руснакът Баришников.
— И е трябвало да убият Пилат?
— Провалили са се.
— От дневника ли го знаете?
— Да, както и много други неща. Дневникът не бива да попада в неподходящи ръце. Съдържа прекалено много информация.
Очите на Джовани светнаха. За човек, който се занимаваше с информация, новината не би могла да бъде по-съблазнителна.
— В такъв случай дискът си остава най-голямата ни надежда! Наистина ли разполагате с плейър? — попита той.
— Ами, да. Ще разполагам утре по това време.
— Значи в момента го нямате? — разочарова се италианецът.
— Не. Наех хора да го вземат от мястото, където двамата с Дейвид бяхме принудени да го зарежем. Ще ми бъде връчен утре и ще разполагаме с време само колкото да настигнем Дейвид и другата ми версия, докато пътуваме… докато пътуват… през планината.
— И за всичко това искате само един телефонен номер?
— Не. Искам контакта ви в Обществото. Искам да знам за тази организация всичко, което знаете вие. Трябва да разбера на чия страна са те.
— Мисля, че Обществото не е на ничия страна. Те имат свои собствени интереси.
— Те ли посегнаха на живота на Лорън?
— Не зная.
— Те ли искат смъртта ми сега?
— И това не зная.
— Кой дърпа конците? Кой е начело на Обществото? — Това беше истинският въпрос.
— Господин Стрикленд, това са неща, които просто не са ми известни. Ще ви дам номера, на който се свързвам с тях. Обикновено те ми се обаждат, но когато трябва да говоря с тях, оставям съобщение на телефонния секретар на една видеотека, като посочвам времето и мястото, след което техен човек се среща с мен. Обикновено на такива срещи разменяме информация или, както е в случая, им разказвам за Льоклер. Преди искаха срещи с мен, за да уреждам компоненти за някоя технология или да използвам влиянието ни върху определено правителство.
— Правителство ли? Кое правителство? — попита Шон.
— Далеч не едно, разбира се. Проект „Журналист“ включва много страни от цял свят, макар че повечето нямат представа. Те са на практика слепи за всичко извън тяхната малка роля — услуга тук, уговорка там. Цялата система е много сложна. Ватиканът се разглежда донякъде като неутрален на политическата сцена и затова отношенията ни с другите страни като цяло са добри, дори с мюсюлманските държави. Те любезно уважават различията помежду ни.
— Обадете се.
— Какво? Сега ли? — учуди се Джовани, докато линейката правеше остър завой.
— Сега. Обадете се.
Джовани отвори телефона си, но после спря.
— Мисля… мисля, че е по-добре вие да се обадите, господин Стрикленд. В края на краищата, Льоклер мисли, че съм мъртъв. Това може да се окаже предимство. Ако Обществото наистина е в тайно споразумение с Льоклер, не искам да издавам, че имаме преимущество.
Шон кимна. Свещеникът беше прав. Той взе телефона и набра номера, като се чудеше какво точно да каже, докато чакаше включването на телефонния секретар.
— Да.
Шон замръзна. Това не би трябвало да се случва. От него се очакваше да остави съобщение. Той закри с длан микрофона и зажестикулира към Джовани, който само сви рамене и поклати глава.
— Ъъъ… с видеотеката ли говоря? — попита Шон.
— Не, господин Стрикленд, говорите с Обществото за световна историческа достоверност — каза гласът.
Кръвта на Шон се смрази. Какъв номер му беше скроил Джовани?
Гласът обаче му беше познат, макар да не можеше да се сети откъде. Беше на мъж на четиридесет или петдесет. Британски акцент с примес на нещо друго. Човекът чакаше търпеливо.
— Ъъъ… аз… искам да се срещнем.
— Добре. Къде?
Шон отново закри микрофона.
— Къде? Къде да се срещнем? — прошепна на Джовани.
Италианецът отново сви рамене, все още малко сащисан, че телефонът е вдигнат от човек.
— Ами… при Колизея. Не, не… при Големия цирк. На главния вход.
— Добре. Кога?