Добре че Шон беше твърде назад и не видя как съпругата му стреля по морски пехотинци — сигурно щеше да получи инфаркт и да умре на място. За щастие, капитанът прояви достатъчно съобразителност да нареди на хората си да не стрелят по лудата жена.
— … но нещата можеха да се развият по съвсем друг начин — каза й Шон няколко минути по-късно, докато се друсаха в бронетранспортьора.
— Тук сме, нали така? Пък и, както сам каза, не мога да умра! Поне все още не, защото стигам до пещерата с теб.
— Да, ама не знам дали не си изгубила някой крайник или нещо такова.
— О!
— Стигнахме! — обяви капитан Алън Джонстън, след като машината спря. — Вашите приятелчета са зад билото, затова ви съветвам да вървите тихо. Буболечката ще излети след седем минути. Надявам се да сте отпочинали.
Няколко минути по-късно бронетранспортьорът отново потегли и тримата останаха на нещо, което трудно можеше да се нарече път, насред непознат и неприветлив пейзаж.
— Добре, очаква ни дълъг и тежък преход. Имаме около осем часа.
— Но накрая ще стигнем до Централата, нали? — попита Джовани.
— Да. Тогава ще я видим. После… после не знам какво следва — призна Шон. Беше започнал да се чувства удобно с преимуществото да знае какво предстои и мисълта да се лиши от това удобство будеше у него непозната тревога.
— Как е главоболието ти? — неочаквано попита Лорън.
Въпросът го свари неподготвен. Не беше се замислял за това през целия ден, може би защото от доста време не бе имал пристъп. Интересно.
— Много по-добре, благодаря.
Тримата се промъкнаха до хребета и се заслушаха. Не чуха никакви гласове. Шон предпазливо надникна. Почти не можеше да повярва на очите си. Виждаше самия себе си, в плът и кръв, от различна гледна точка. Като наблюдател. Досега не беше си давал сметка колко е висок, нито че леко се прегърбва, когато стои отпуснат. Дейвид беше застанал на четири крака и оглеждаше буболечката. Внезапно апаратът оживя. Лорън малко се стресна при вида на малкото електронно създание, което за миг увисна неподвижно във въздуха. После, подобно на куче, подканващо господаря си, то потегли, като на всеки няколко крачки спираше, изчакваше и продължаваше нататък.
Шон се обърна към Лорън и й намигна.
— Играта започна!
72.
Следващите четири часа бяха безмилостно мъчение. Преходът бе по-тежък, отколкото помнеше Шон, най-вече заради допълнителната задача да останат скрити. Бяха се разбрали да общуват помежду си не на глас, а като пишат в бележник.
Шон не искаше да поема никакви рискове. Спомни си, че предишния път се чувстваше малко възбуден и обхванат от любопитство, а сега имаше ужасното усещане, че предстои нещо лошо, че участта му го очаква, че нещата са предрешени. Спомни си какво му бе казал гласът по телефона — че трябва да се държи достатъчно близо до предишния си аз, за да чува разговора си с Дейвид, но самият глас го тормозеше. Може би го е чувал да изнася реч или… да, подкастовете. Беше чувал гласа в някоя от онези беседи, определено. Откъде ги беше свалил? Оксфорд? Или Кеймбридж? Да, Кеймбридж. Как се казваше професорът?
— Това нещо никога ли не каца? — прошепна Лорън в ухото му.
— Ландъс! — изтърси Шон доста по-високо, отколкото трябваше. Джовани го изгледа кръвнишки. Шон се усети. — Съжалявам — каза той само с устни.
Буболечката продължаваше неуморно напред, без да се интересува, че онези след нея бяха направени от чупливи кости и натъртена плът. Никога не се отдалечаваше, но и никога не спираше.
Накрая малкото устройство влезе в пещерата. Тримата го последваха бавно, като слушаха разговора на по-ранната версия на Шон с Дейвид, които бъбреха, сякаш са на семеен пикник.
Докато Дейвид хвалеше достойнствата на компресията и обясняваше разликата между пространствените и времевите методи, Шон хвана Лорън за ръката, а тя хвана Джовани. Вървяха напред в тъмното. Светлината в пещерата беше зловеща и единствено благодарение на безкрайното бърборене на Дейвид успяваха да се движат в правилната посока.
Шон се държеше достатъчно близо, за да вижда светлините на буболечката, но те не осветяваха непрогледната тъмнина точно пред него. Вървеше пипнешком, сякаш четеше някаква гигантска книга, написана с брайлово писмо. Отпред Дейвид продължаваше с подробните си обяснения, а двамата Шоновци го слушаха внимателно.