Тримата бавно пристъпиха напред и надникнаха през тежката врата в скалата. Лорън и Джовани бяха затаили дъх.
— Това е… — започна Лорън.
— … прекрасно! — довърши Джовани.
Скриха се при входа, окъпани в ангелската синя светлина, и загледаха невъзможното. В недрата на афганистанските планини, в края на дълъг, виещ се тунел, скрит в дълбока пещера, имаше… истински съвършен град, съчетание на технологиите и природата.
— Добре дошли в Централата — каза Шон и крайчецът на устните му се изви нагоре. Макар да се усмихваше, внезапно го изпълни страх. Беше се чувствал спокоен, защото знаеше, че Лорън ще стигне дотук, но много скоро бъдещето отново щеше да се окаже неизвестно. Стисна ръката й. Тя го погледна и видя как очите му отново се пълнят със сълзи.
— Хей! — закачливо прошепна тя. — Какви са тия мокри…
Не успя да довърши заради дългата страстна целувка на Шон, който я привлече към себе си. Когато той най-сетне се дръпна, Лорън беше замаяна.
— Еха! — изпъшка тя. — Значи е достатъчно момичето да умре, после да оживее, да инсценира смъртта на свещеник и осем часа да бъхти из планината? Защо не ми го каза по-рано?
Шон се усмихна и я целуна отново. След дълго мълчание най-сетне заговори.
— Не зная какво следва нататък. Не зная нищо след това… но, господи, ужасно ми липсваше.
— Нямах представа — прекъсна ги Джовани, загледан в света зад вратата. — Абсолютно никаква. Тоест знаех за много от компонентите, но това, това е… чудо! Вижте, ето там. — Той посочи. — Расте трева. И там. Колко много сгради!
— Не приближавай — предупреди го Шон и го дръпна назад. — След около пет минути ще се озова на онази платформа в центъра и адът ще се отприщи. Онези притихнали сгради и някои от проходите покрай пътеките са пълни с охрана.
Няколко минути наблюдаваха как Дейвид и Шон изследват Централата. Шон трепна, когато се видя как се изкачва на централната платформа. Вървеше по спираловидното стълбище, все по-високо и по-високо, докато двамата разговаряха за относителност и червееви дупки. Ужасно много му се искаше да изкрещи, да предупреди себе си, че това е един огромен, притихнал капан, готов да щракне.
Но не го направи. Не можеше да го направи. Не смееше да го направи.
Просто гледаше в мълчалива агония как другият му аз стига до края на стълбите и стъпва на онази зловеща кръгла платформа.
Какво се опитваше да му каже досадният мозък? Какво трябваше да направи? Погледът му бавно се насочи към наблюдателницата, която стърчеше от отсрещната стена, сякаш за да напомня на всички, че са следени.
— Добре дошли, доктор Блек — разнесе се гласът.
Лорън подскочи.
— Какво, по…?
Екранът, който Дейвид ръчкаше, примигна и оживя.
— Дейвид, какво направи? — попита предишният Шон със строг учителски тон. Наистина ли говореше по този начин?
— Нищо не съм правил — започна да се оправдава Дейвид, но в същото време се чу ниско бръмчене.
— Секвенцията е стартирана — отново се обади гласът.
— Дейвид! — извика предишният Шон, онзи от червеното време. — Какво става на онзи екран?
Лорън се притисна в съпруга си.
Шон гледаше мълчаливо и приемаше ставащото.
Джовани се взираше потресен.
Дейвид погледна екрана и видя на него да минават някакви числа и графики. После зазвучаха звуковите сигнали.
— Аз… ъъъ, такова, аз само го докоснах — заекна Дейвид, изпаднал в паника, когато осветлението в залата внезапно се промени от синьо на червено.
— По дяволите! Какво става? — възкликна Шон, когато арките над главата му тихо забръмчаха.
— Координати потвърдени. Второ потвърждение оторизирано — каза женският глас.
Шон погледна към наблюдателницата и този път забеляза движение. Второ потвърждение оторизирано. Това не беше случайност. „Кучи син такъв!“ — изкрещя наум Шон към фигурата горе, която беше натиснала копче, за да потвърди процедурата. Льоклер ли беше това?
Тогава се чу звук на хидравлика и Шон бутна Лорън назад, когато вратите на най-долното ниво се отвориха. От скрити ниши в стените на четирите нива се появиха хора в синьо-сиви униформи, заеха позиции по пътеките и вдигнаха оръжия към централната платформа.