Първият от охранителите се опита да му препречи пътя, получи юмрук в челюстта и отлетя назад върху втория. Третият като че ли понечи да вдигне оръжието си, но Шон под въздействието на яростта, страха и адреналина грабна цевта, завъртя се и изтръгна автомата от ръцете му, след което продължи напред.
Четвъртият охранител вдигна ръка, но бе фраснат от приклада на оръжието, когато Шон завърши завъртането си. Ударът просна човека на земята и Шон продължи напред. Вече се намираше само на трийсетина метра от Дейвид, а платформата беше на три метра по-назад. Петият охранител падна, след като получи ритник в корема, а шестият отлетя назад, когато Шон заби рамо в гърдите му.
Поразен от начина, по който приятелят му се превърна в нищо, Дейвид не забеляза как кръгът от хора около него беше разкъсан от разбеснелия се Шон. Едва когато Шон го блъсна в рамото и профуча покрай него, Дейвид осъзна появата на крещящия луд.
Шон вземаше по три стъпала наведнъж, като се набираше на парапета, за да се изкачва по-бързо. Изобщо не спря, когато чу Дейвид да вика под него.
— Шон? Шон, това…
— Не сега, де…
— Шон! Недей, това е капан!
Знаеше, че е капан, но сега знаеше и друго — нищо нямаше значение освен да се добере до дневника и да не позволи да попадне в ръцете на хората, които бяха убили Лорън, които бяха убили Джовани и щяха…
„Никой от тях двамата не е мъртъв“ — любезно се намеси мозъкът му. Шон не му обърна внимание и отново се разкрещя. С последен напън успя да преодолее последното стъпало.
Там, в центъра на голямата кръгла платформа, лежаха дрехите, които бе носил тогава — джинсите, ризата и обувките му. Шон се плъзна на колене към тях. Под ризата му беше дневникът. Дневникът на Фонтейн. Дневникът на Греъм. Неговият дневник.
— Нямаше нужда да пребивате толкова лошо хората ми, да знаете — каза глас, който изпълни цялата зала и сякаш идваше от всички страни едновременно.
Шон вдигна очи. Познаваше този глас. Изправи се бавно, опита се да се успокои и се огледа.
Синята светлина къпеше скалите, сградите, тръбите и екраните. Но за разлика от миналия път, когато бе гледал същата сцена, сега тя далеч не беше пуста. Шон погледна към пътеките по края на залата. На всеки пет-шест метра по тях имаше униформени охранители, а долу на земята се бяха появили стотици души. Доста от тях бяха униформени, но повечето бяха облечени в обикновени дрехи — панталони, джинси, ризи.
Всички носеха светлосива горна дреха, напомняща лабораторната престилка на традиционен учен. Мъже и жени, но не и деца. Всъщност нито един от тях не беше на възраст под трийсет. Едва тогава, когато видя неколцината охранители, които още се търкаляха по земята и се държаха за ударените места, Шон осъзна, че те не бяха му оказали особена съпротива.
Гласът заговори отново.
— Благодаря, че дойдохте да ни видите, господин Стрикленд. И благодаря за книгата. Отдавна я очаквахме.
— Знам кой сте! — обвинително извика Шон към затъмнените стъкла високо горе. Вече нямаше никакви съмнения чий е гласът. Беше го слушал в кабинета си през дългите нощи, докато работеше върху своите теории. Гласът на човек, който мислеше по начина, по който мислеше и Шон. Човек, на когото Шон се възхищаваше и подражаваше, когато репетираше изявите си пред Лорън.
Погледът му се стрелна към входа. Лорън и Джовани не се виждаха никакви. Добре. Липсата на новини е добра новина.
— Нима? Е, колко приятно. Аз също ви познавам — отвърна гласът, сякаш говореше самата душа на Централата.
— Няма да получиш дневника, Ландъс!
— Професор Ландъс! — поправи го гласът с английски акцент.
Дейвид погледна към учените и охранителите. Всички стояха като хипнотизирани, сякаш гледаха най-великото шоу на света.
— Знам кой сте — повтори Шон, този път по-тихо. — Вие… изпратихте ми покана — почти измънка той, когато мозъкът му изрови спомена за писмото, което бе получил от Кеймбридж.
Изведнъж нещата започнаха да се изясняват, подобно на размазана картина, идваща на фокус.
— Аз… знам кой сте — отново рече Шон. — Вие ми пратихте, вие… вие ми изпратихте писмото. И ме поканихте да ида в Кеймбридж.
— Теориите ви са впечатляващи, признавам — отвърна гласът.
— Вие ме накарахте да напусна дома си и замина за Англия. Вие… знам кой сте. — Шон вече бърбореше.