— Чуйте го поне веднъж, Стрикленд.
„Да, чуй ме.“
— Вие запазихте билетите. Вече бяха резервирани и платени. От Шарлот. Защо от Шарлот? Мейсънвил също си има летище… но от Шарлот… твърде късно за последния полет… трябваше да идем с кола.
— Шон, какво, по дяволите, става, човече? — извика Дейвид отдолу. Все още беше ранен и натъртен от похитителите и цялата суматоха започваше отново да го съсипва.
— Искали сте да пътуваме с кола. През онази нощ. Вие сте нагласили всичко! Защо никога не получих отговори на другите писма, които разпращах? На имейлите? Защо години наред не получавах отговор?
— Никой друг не е чел статиите ви. Не биваше, беше твърде опасно. Но аз ги прочетох, Шон. Прочетох ги и това, което виждате, е резултатът. Идеите ви, вашите собствени идеи направиха възможно всичко това.
— Но аз твърдях, че е невъзможно! — изкрещя Шон, забравяйки, че говори на огромна зала, а не води някакъв вътрешен диалог.
— Ключът, Шон, ключът! Видяхте го да работи, дори го почувствахте. Знаете, че работи. Спряхте проучванията си, защото не можехте да намерите ключа. Озовахте се в безизходица.
— Начин да се задържи отворена… — каза Шон, спомнил си безсилието, което беше изпитал. Да стигнеш до самия момент на триумфа и да осъзнаеш, че в цялата вселена няма достатъчно енергия, която да задържи червеевата дупка отворена. Макар че на теория червеевите дупки могат да се създадат, те не са в състояние да останат отворени достатъчно дълго, за да може нещо да премине през тях. Биха смазали всяко нещо, което се опита да го направи.
— Мислехте в погрешни мащаби, Шон. Мислехте в големи мащаби, когато би трябвало да го правите в малки.
„Чуй ме!“
— Кажете ми, какво става, когато две билярдни топки се сблъскат? — попита гласът, сякаш се обръщаше към ученици.
— Ъ? — обърка се Шон.
— Какво се случва? Защо топките отскачат една от друга?
— Защото… — Шон се замисли. — Защото електроните на всяка топка са заредени отрицателно и се отблъскват — извика той към наблюдателната платформа.
— Не е нужно да крещите, чувам ви. Господа.
Хората в Централата се раздвижиха. Всички, които не бяха охранители, влязоха обратно в сградите, от които се бяха появили, сякаш оставяха двамата насаме на това публично място.
— А какво всъщност се случва, когато седите в кресло?
Шон сведе поглед и се замисли за момент.
— Не го докосваме. Левитираме на височина един ангстрьом.
— Какво е ангстрьом, по дяволите? — промърмори Дейвид.
— Мярка за дължина, равна на една стомилионна от сантиметъра — отговори за негово изумление един от охранителите, без да откъсва поглед от централната платформа.
— О — промълви Дейвид и си затвори устата.
— Точно така. Зарядът на електрона. Самата тъкан на нашето съществуване, нещото, от което е изградено всичко. Видяхте със собствените си изчисления, че пътуването във времето е възможно на микроскопично ниво.
— Но червеевата дупка не може да остане отворена. Няма достатъчно енергия.
— Ключът, Шон. Сетихте се за него веднъж, знаете какво е. Частици от какво показват несъответствие в енергията? Защо се събудихте гол? Какво излиза от играта? Защо ние сме уникални във вселената?
Накрая мозъкът на Шон не издържа и пое контрол над устата му.
— Животът.
— Да.
— Животът!
— Непознаваемата величина, която прави едно нещо живо, а друго неживо. Това е енергия, Шон. На микроскопично ниво нищо не може да я смаже, дори и една черна дупка. Целостта на частицата остава непокътната, защото силата е равна от всички страни. Животът е енергия. Дъхът на Бог.
— Но как може да се прекара човек през микроскопична червеева дупка? — запелтечи Шон.
Дейвид, чието собствено подсъзнание също работеше усилено, даде отговора.
— С компресия! — изтърси той.
Шон погледна надолу към него и се намръщи — това не беше неговият разговор.
— Знаете какво трябва да се направи — каза гласът.
И в този момент Шон наистина разбра какво трябва да се направи, но не искаше да го прави.
74.
Бръмченето на машината бе спряло и охраната не издаваше нито звук. Тишината беше зловеща в сравнение с хаоса, царял преди малко.