Никой друг не схващаше нищо.
— Правилото на знанието. Преводът. Всичко. Сега разбирам. Разбирам защо ми се случи това… дори защо получих онази книга вместо баскетболната топка като дете. Не би могло да бъде иначе, нали?
— Не — каза Ландъс, който се появи зад последната сграда, носейки скъпоценния дневник. — Не би могло да бъде иначе.
— Какво искаш да кажеш, човече? Нищо не схващам! — обади се Дейвид.
— Трябваше да видя всичко, което видях. Трябваше да прочета всичко, което прочетох. Трябваше да знам всичко, което научих. Трябваше да преживея всичко точно така, както се случи, защото така се е случило. Това беше единственият начин да повярвам. Трябваше да вярвам. Дълго време не вярвах, а трябваше. Картата не е в дневника. Не е шифър или рисунка. Не е пергамент, скрит в пещера. Всичко това е прекалено опасно, рискът е твърде голям. Аз съм картата. Дискът ще бъде там, където реша да бъде. Там, където кажа на Фонтейн да го сложи. Нали така, професоре?
— Точно така — потвърди мъжът и излезе на светло.
Не изглеждаше така, както очакваха Лорън и Дейвид. Беше по-висок и по-строен. Косата му бе прошарена, тук-там със светлокафяви кичури. Носеше сив костюм със сако от туид и приличаше на типичен английски професор. На ръката му проблясваше изящно гравиран златен пръстен, на чиято плочка имаше изобразен римски орел. Дейвид беше виждал този пръстен и преди, от видеото с бягството на Наполеон. Носеше го човекът на име Фонтейн.
Професорът ги гледаше, докато охранителите около тримата отстъпваха настрани, за да му направят път. Лорън впери поглед в мъжа, който носеше дневника. Мъжът, отговорен за всичко, онзи, който беше нагласил всичко. Беше красив за годините си — около четиридесетте, доколкото можеше да прецени. Изглеждаше в добра форма. Силен и решителен. И изглеждаше… познат.
Той я погледна с кристалносините си очи и безизразна физиономия. Мъжът беше Шон.
75.
— Боже мой! — ахна Лорън.
— Мамка му, човече! — промълви Дейвид.
Джовани се усмихна.
— Добре дошли в Централата — каза Ландъс. — Секунда.
Погледна нагоре към стоящия на платформата Шон.
— Сега знаеш какво става и знаеш, че си заслужава. Правилото на знанието не е нарушено. То е абсолютно. Не променяй нищо, абсолютно нищо.
— Но толкова много хора ще умрат — изтъкна Шон, клатейки глава.
— Това не зависи от теб. Не бива да го предотвратяваш — отсече Ландъс. — Ти не го предотвратяваш.
Едва тогава Лорън забеляза, че акцентът е изчезнал. Вече чуваше не изтънчената реч на британски професор, а отпуснатия и не толкова драматичен говор на учител от Северна Каролина.
— Шон — окуражаващо каза Ландъс. — Всичко ще бъде наред.
Шон мълчеше.
— Колко? — попита накрая.
— Петнайсет години, плюс-минус — с равен глас отвърна Ландъс.
— Колко плюс-минус — без капка доверие попита Шон.
— Ами… плюс-минус малко — каза професорът и смигна крадешком на Лорън. — Не искаме да издаваме всичките си тайни, нали така?
После се обърна.
— Господа — извика, сякаш говореше на въздуха.
Сините светлини тутакси премигнаха и се смениха с червени, и всичко отново се окъпа в зловещо, неземно сияние.
— Чакай! — извика Шон от платформата.
— Не, чаках достатъчно! — извика в отговор Ландъс. — Не можеш да си представиш колко дълго чаках, Шон, но ще разбереш. И още как ще разбереш. Ще изживееш всяка секунда от мъчителното ми чакане и когато станеш мен, ще разбереш. И ще направиш същото.
Ландъс тръгна напред, но спря.
— О, едва не забравих — добави. — Дейвид, ако обичаш. Спецификациите, които записа в самолета, още ли са у теб? Онези за криптирането?
Дейвид го погледна неразбиращо, но после си спомни листата, които бе напъхал в джоба си малко преди да изтрие паметта си с безплатния алкохол на борда. След кратко ровене намери страниците. Зяпна ги за момент, после ги изглади и ги подаде на Ландъс. Професорът ги взе с усмивка и ги нави на стегнато руло. После извади от джоба си голям бежов орех, отвори го и сложи вътре листата.
— Секвенцията е стартирана — обяви женският глас.
— Съжалявам, този път няма морковен кейк, но това ще ти потрябва.
Ландъс се обърна и метна ореха като бейзболна топка към стоящия на платформата Шон. Дейвид погледна нагоре. Шон се движеше назад от ръба. Бавно. Неестествено бавно. Силното гравитационно поле на платформата беше забавило времето спрямо външния свят. За Шон пък нещата отвън се случваха прекалено бързо.