— Координати потвърдени — каза жената, чийто глас изпълваше залата.
Ландъс отиде до панела, който Дейвид така съдбовно бе ръчкал няколко минути по-рано, и набра серия от цифри.
Орехът летеше нагоре към платформата, но изглеждаше, че ще мине покрай Шон, преди той да успее да го улови. Лош пас.
— Второ потвърждение оторизирано — отново произнесе гласът.
И тогава се случи нещо странно.
Веднага щом премина периметъра на арките, движението на ореха рязко се забави и той полетя като детски балон. Шон се втурна да го хване, благодарен, че сега се движеше нормално, а не като куршум, както му се бе сторило, когато Ландъс го хвърли. Чу гласа на жената. Тя беше започнала обратното броене от двайсет и стигна петнайсет, когато Шон напъха ореха в устата си, тупна се в гърдите и глътна капсулата. Мозъкът му се опитваше да му каже още нещо и той се закле за в бъдеще да го слуша. Разбира се — загубата на паметта. Шон трескаво се огледа и видя малък бръснач, удобно лежащ при центъра на платформата. Всичко беше планирано до най-малката подробност.
— Десет… девет… осем… — Гласът се ускоряваше. Шон се втурна, грабна бръснача и без миг колебание започна да реже ръката си. Отвън крясъкът му бе нисък и приглушен.
— Какво прави той? — паникьоса се Лорън.
— Пише — обясни Дейвид. — Изрязва думата ПОВЪРНИ на ръката си, за да знае какво да прави, когато се събуди. Болката ще насочи вниманието му към ръката и след като се издрайфа, ще види капсулата и листата в нея.
— Значи това ще му върне паметта? — попита Джовани.
— Да. Не съм сигурен как точно действа, но да.
— Действа — обади се стоящият до конзолата Ландъс, — тъй като представлява съзнателен контакт с някакъв елемент от собственото му време. Човешкият мозък е деликатно нещо и се адаптира към реалността, с която се сблъсква. Трябва да бъде разтърсен, за да се събуди от вярването, че мястото му е в миналото.
— Седем… шест… пет… четири…
— Лорън! — отново извика Шон и се затича към края на платформата, всъщност по-скоро се опита. Чувстваше се ужасно тежък.
— Три… две… — Видя я да стои в центъра на кръга. Всичко се движеше толкова бързо. Не искаше това, не искаше да я губи отново, не искаше да не може да я вижда, да я докосва, да я целува цели петнайсет години. Това беше по-лошо и от затвор, същински ад. Докато броенето стигаше до нула и гласът изстрелваше „Начало на компресията“, Шон протегна с всички сили ръка към нея.
Замръзнал. Така видя Лорън съпруга си такъв, какъвто го познаваше. Замръзнал във въздуха, протегнал ръка към нея, с изпълнени с отчаяние очи. После, точно както бяха видели преди минути, молекулите му се разделиха. После атомите на молекулите се разделиха, а после и вибриращите струни.
Облакът се завъртя във вихрушка, но Лорън не можеше да гледа. Тя зарови глава в гърдите на Джовани и стисна очи. Всичко беше приключило.
Когато отвори отново очи, Централата се къпеше в синя светлина. Лорън погледна нагоре. Джовани свали ръката си от раменете й и се загледа някъде покрай нея.
Лорън погледна към Дейвид, чието внимание също беше насочено някъде зад нея. Тя бавно и предпазливо се обърна.
Ландъс беше свалил сакото си. Отдолу носеше синя риза. Ръкавите й бяха запретнати до лактите и Лорън забеляза едва личащия белег от вътрешната страна. Една-единствена дума: ПОВЪРНИ.
Погледът й се плъзна по мъжа пред нея и най-накрая се спря върху лицето му. Тя пое дъх. И само толкова. Дишаше, без да издава нито звук.
— Аз съм, миличка — рече Шон.
Лорън дишаше.
Шон бавно тръгна напред. Лорън отстъпи. Шон спря.
— Лорън. Аз съм.
Тя впери поглед в него и потръпна.
— Аз… аз… аз просто не знам…
Той пристъпи и спря до нея. Погледите им се срещнаха. Тя се вгледа в лицето му.
За първи път от двайсет и една години професор Максуел С. Ландъс, Шон Стрикленд, се разплака. Погледна Лорън право в очите и заговори:
— Това е. Свърши се. Всичко, което зная, приключи. Не знам какво предстои след всичко това. Знам само… Господи, колко ми липсваше…
Устните на Лорън докоснаха неговите. Бяха топли, вкусът им бе опияняващ. В този момент двете десетилетия планиране, чакане, жертви, мъчения и ад си заслужаваха. Моментът продължи цяла вечност и Шон го попиваше с цялото си същество. Най-сетне беше свободен.