След неудобно дълга пауза Дейвид се покашля.
— Ахъм… ъъъ… съжалявам, че… ами, нали знаете… просто се питам какво ще стане сега с нас? Ще ни убият ли? — попита той.
Ландъс се откъсна от Лорън, погледна Дейвид и се ухили.
— Да те убиваме ли? Че тогава как ще те научим на технологията на компресиране?
Дейвид се опули въпреки подутите си очи.
— Сериозно? — възкликна той като хлапе, на което току-що са казали, че може да се повози на шейната на Дядо Коледа.
— Ами, първо ще започнем с нещо малко, като разработката на виртуален стереоскопичен кодек. — Ландъс посочи куфарчето в ръката на Джовани. — Виждам, че вече си започнал да си играеш в тази посока. Хареса ли ти Наполеон на екрана на телевизора? Трябва да го видиш на кино!
Дейвид пребледня като платно.
— Имаш кино, което възпроизвежда диска така, както моят плейър ли?
— Е, има някои подобрения на твоя модел. Няма нужда от очила например — посочи Шон.
— Подобрения? Кодекът беше страхотен, но дизайнът на плейъра е съвършен! Кой би могъл да го подобри?
— Аз — отвърна глас зад Дейвид.
Никой не го беше видял да приближава, вниманието на всички бе приковано към професора, в който се беше превърнал Шон. Дейвид се обърна. Новодошлият имаше късо подстригана коса и бе в същата добра форма като новата версия на Шон. Не носеше очила, но подчертаното кафяво на ириса му намекваше за контактни лещи. Дейвид Блек погледна мъжа, който отправи предизвикателството, и видя как ще изглежда след петнайсет години.
— Леле, леле. Виж само това шкембе — подхвърли новодошлият. — Сериозно, Дейвид, за да разкараш тая сланина, първата ти работа е да зарежеш сладките безалкохолни и може би да започнеш да клякаш от време на време.
Дейвид го зяпна. Не беше подготвен за това. Мъжът пред него определено беше самият той, но негова лъскава, полирана версия. Онзи Дейвид, който си представяше, че ще стане, ако излезе победител в телевизионното предаване „Пълна промяна“.
— Аз… ъъъ… ами…
— Ох, започва се — възкликна мъжът.
— Ами аз… ъъъ… — Вместо да състави пълно изречение, Дейвид опика панталона си. По-възрастната му версия завъртя очи.
— Спокойно, двамата с Шон минахме през голяма част от подготовката, на която подлагаме агентите. Един от страхотните блокове, които написах за подсъзнателното програмиране, ще се погрижи за малкия ти проблем. Да, определено вони толкова зле, колкото си мислиш.
Дейвид се изчерви.
— Не се безпокой. Чака те най-смахнатото преживяване в живота ти, човече. Всички тук ме наричат доктор Блек — каза по-старата версия на Дейвид със същия ентусиазъм, с който Дейвид разказваше за работата си. Д-р Блек обаче бе по-умерен и сдържан.
Без да знае какво да прави, Дейвид протегна ръка, сякаш искаше да се представи. Докторът отстъпи назад и вдигна ръце в знак, че се предава.
— Хей, я задръж с тези неща. Не искам онези проклети главоболия, от които Шон се оплакваше през цялото време. Правило номер едно — никакво докосване. Фактът, че знам, че не го правим, не означава, че не може да се случи… може би. Все още работим по въпроса.
— Какво ще стане, ако се докоснете? — полюбопитства Джовани, който беше завладян от представлението.
Д-р Блек се обърна към него.
— Да кажем просто, че има Доплеров ефект. Вълните на пространство-времето се преебават… простете, отче… Получават се вълни, които се проявяват в страховити експлозии на главоболие при всяко събитие. Единственият опит, който сме имали, е този на Макс… тоест на Шон, когато провери пулса на бъдещата си версия, след като го блъсна колата.
Лорън присви очи и си спомни.
— Ти спомена нещо такова…
Шон се усмихна и вдигна три пръста.
— Мехурчетата, които си мислех, че имам по пръстите. Когато проверих пулса на бездомника, докоснах кожата му. Част от материята на бъдещата ми версия се прехвърли в мен. Като по чудо те изчезнаха, след като бях ударен от колата, когато бях прочел дневника. Когато провериха пулса ми, материята се прехвърли обратно.
— Невероятно! — възкликна свещеникът. Акцентът му се беше засилил от вълнение.