— Нима си убивал хора? — Лорън се взираше в мъжа, когото бе срещнала току-що и който някога беше съпругът й.
— Не — меко рече Шон. — Никога не съм убивал когото и да било. Правех всичко по силите си да махна отговорността от собствените си решения, но е вярно, че понякога позволявах да се случат ужасни, отвратителни неща. Трябва да разбереш — нямах избор. Ако бях допуснал и най-малката промяна, това, което става в момента, нашето събиране, можеше и да не се случи. Бях затворник на собственото си знание.
Джовани се опита да си го представи, но му беше трудно.
— Вижте — продължи Шон и пристъпи към италианския свещеник. — Не се е случило нищо, което не съм позволил. Льоклер не е откраднал нищо, което не съм позволил. Не съм позволил да пострада никой, за когото не съм знаел, че вече е мъртъв. Но не можех да рискувам нещо да бъде различно. Това, което правим, е твърде важно. За мен всичко е червено време. — Той се обърна към Лорън. — Да те видя отново, да бъда с теб, е твърде важно. — После посочи към куфара в ръката на Джовани. — Виждате, отче, че удържах на обещанието си. Имате плейъра. Но аз имам още нещо за вас.
Шон бръкна в джоба си и извади диск с размерите на малка монета.
— Записът с Наполеон ви хареса, нали? — попита.
— Аз… точно от това се нуждая, за да докажа на светия отец, че пътуването във времето е възможно, и да повярва, че Льоклер е предател на църквата.
— Разбирам. В такъв случай, отче, май ще поискате да вземете и този запис. Ще представлява огромен интерес за вас. Занесете го на Мюлер и го оставете да постъпи така, както намери за добре.
Джовани се опули на малкия диск в ръката на Шон. Не смееше да се надява, но въпреки това реши да зададе въпроса. Не се наложи да го прави — Шон вече кимаше бавно.
— Бил е у вас през цялото време, така ли? — попита Джовани.
— Вземете го. Сега той е ваша отговорност. — С тези думи дискът се озова в дланта на свещеника. — Моята работа приключи.
Думите му прозвучаха някак обречено. После изведнъж се оживи, сякаш тежестта на вселената бе паднала от раменете му. Дишаше по-дълбоко и сякаш се подмлади с няколко години пред очите им.
— През цялото това време? — отново попита Джовани.
— Да, през цялото това време. Знаех къде ще бъде, нали помните? Това бе първото, което направих, когато се събудих преди двайсет и една години. Е, след като си намерих дрехи… които не изтраяха дълго, защото почти веднага след това повърнах и намерих ореха. Едва не го пропуснах. Щеше да е забавно.
Първото, което направих, бе да реша къде ще се намира дискът, след което отидох и го взех — продължи той. — От този момент нататък бях фиксиран. Това означаваше, че не можех да променя решението си за скривалището на диска, нито да се откажа да построя Централата, защото разполагах с диска, а това означаваше, че всичко вече се е случило. Странно е, следствието поражда причината, а не обратното. Имах много малко възможности да изразя свободната си воля през тези двайсет и една години. Знаех какво трябва да се направи и трябваше да се погрижа нищо да не попречи то да бъде осъществено. Погрижих се никоя от статиите на Шон да не стигне по-далеч от пощенската му кутия. Никога да не получи университетска стипендия. Всичко се случваше, когато трябваше да се случи. Създадох новата си самоличност и се постарах Шон да се запознае с трудовете на професор Ландъс; изградих кариера в Кеймбридж и установих контакти, от които щях да имам нужда занапред. Избирах президенти, инвестирах мъдро и направих няколко големи залози на спортни събития, за да събера нужния ми капитал. Детайлите са много, за да ги обяснявам всички, отче, но искам да знаете следното — оттук нататък нищо не зависи от мен. Сега зависи от вас. Това в ръката ви е кулминацията на нещо, което се развиваше в продължение на повече от две хиляди години. И то е било в центъра на всичко. Аз свърших своята работа. Сега искам само да отведа жена си у дома и да изживея живота, който ми беше отнет.
Той протегна ръка към Лорън и тя неуверено я пое.
— Трябва да ми дадеш малко време — бавно рече тя.
— Знам — отвърна Шон.
76.
Три дни по-късно кардинал Винченцо Раул Джовани седеше на слънце в любимото си кафене недалеч от Ватикана. Допи последното си силно и късо кафе и избърса устни. Беше различен човек. Само два пъти преди в историята е имало хора, така изцяло променени като свещеника. Единият от тях беше виждал диска, който току-що бе гледал Джовани. Другият го беше записал. И двамата познаваха лицето.