Научих, че обикновено в района има само двама стражи и хората бяха свободни да се занимават с делата си, но напоследък банди религиозни фанатици започнали да нападат римските постове в малки селища като това. Няколко дни преди атаката зилотите щурмували градче на север и в отговор римският управител изпратил легион в съседния град, за да утвърди властта си в района.
Точно това се бе случило тук. Селото беше Хоразин и беше понесло римското отмъщение заради атака срещу римския гарнизон в Тела. Римляните започнали с отнемане на децата, като убивали всеки, който се осмели да окаже съпротива. Разбира се, семействата се мъчели да запазят децата си и в резултат много хора загинали. Конкретно при Хоразин обаче зилотите следили действията на римляните и предвидили нападението им; така били готови да нанесат удар точно в подходящия момент и да спечелят битката, но за сметка на това бяха направили войната още по-жестока.
Останах при Мишка и семейството му няколко седмици. Не беше нужно да си тръгвам. Търсех познание за самия себе си. Трябваше да разбера кой съм и какво правя, и Хоразин ми изглеждаше напълно подходящо място да започна това дирене.
Миха, бащата на Мишка, страдаше от раните си през тези седмици. Бях се погрижил за крака му, но имаше и счупено ребро, което зарастваше бавно, така че му помагах в земеделската работа. Сделката беше добра — аз работех и в замяна получавах храна и подслон. През цялото време се надявах, че паметта ми ще се върне. Близо месец по-късно още не беше се върнала.
Една сутрин, докато слънцето ме печеше на нивата и потта се лееше от гърба ми, станал бронзов от работата на открито, Мишка изтича при мен. Бяхме се сближили през времето на престоя ми тук. Той бе заинтригуван от загадъчния пътник, който го беше спасил от римските клетки.
— Не разбирам — задъхано каза той, докато ми подаваше водата. — Твърдеше пред баща ми, че пътуваш на запад, а на мен ми казваш, че не знаеш къде точно отиваш!
Винаги ме засипваше с въпроси. Особено с такива, на които не знаех отговора.
— Да, правилно си разбрал.
— Тогава защо изобщо пътуваш? — озадачено ме погледна Мишка.
Усмихнах се и му смигнах.
— Не знам къде отивам. Но не бива да казваш на баща си, защото ще ме принуди да му работя на нивата цяла година!
Момчето се усмихна, показвайки здрави бели зъби.
— Не ми приличаш много на евреин — отбеляза то. — От някое далечно място ли идваш?
Спрях да работя и се загледах в момчето. В очите му се четеше буден интелект. Реших да бъда откровен с него, защото започна да ми омръзва да съчинявам нови лъжи и защото му имах доверие — поради причини, които не бях в състояние да опиша с думи.
— Мишка — казах сериозно, — можеш ли да пазиш тайни?
Лицето на момчето грейна.
— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане само между нас двамата. Разбираш ли?
Момчето кимна развълнувано.
— Имам ли мъжката ти дума?
Мишка отново кимна без никакво колебание. Погледнах го право в очите.
— Мишка, миналия месец се събудих без дрехи, без храна и без представа кой съм и къде се намирам. — Замълчах. Очите му се присвиха. — Не зная дори собственото си име.
— Но нали каза, че се казваш Саул.
— Измислих си го.
— Но ти ме спаси от римляните.
— Спасих те, защото беше в беда, а не защото сме сънародници.
— Но… тогава… — Умът му се бореше с думите ми. — Тогава как знаеш какво да правиш? Кои са родителите ти? Къде живееш?
Погледнах момчето и се усмихнах. После свих рамене.
Мишка поклати глава и премисли отново всичко. И тогава ме изненада.
— Разбира се, че можеш да разбереш повечето неща за себе си — заяви той. — Има неща, които знаеш за себе си и които биха могли да ти помогнат. Говориш нашия език, значи трябва да си някъде оттук. Обърна се към римляните на техния език, значи може да си бил заловен от тях като дете, за да те включат във войската. Баща ми казва, че го правят. Вземат малки момчета от семействата им и ги възпитават като римляни или ги обучават да се бият в големите игри.