Не мислеше ясно. Не беше го правил от дни. Стисна и отпусна юмрук и се загледа в пръстите си. Всички бяха на мястото си. Пръстите му бяха цели. На единия имаше изящно гравиран златен пръстен, по който танцуваха отражения от пламъците. Това бе пръстенът на Пилат, подарен му от прокуратора в знак на благодарност, че му е спасил живота. Греъм беше виждал и притежавал този пръстен и преди, беше подарък от дядо му. Щеше да го предаде на своите деца.
Не беше сигурен какво да прави сега и затова просто седеше. Беше късно и тъмно, Малбул бе отвел Мишка в един хан, където да преспят. Греъм седеше сам и се взираше в пламъците, които се полюшваха под редките пориви на вятъра. Разсеяно докосваше с език задната част на кътника си, като пускаше и спираше записващото устройство. Беше записал всичко и вече не му оставаше да снима друго освен танца на огъня.
— Как е ръката ти?
Гласът го стресна.
Греъм се огледа, но не видя никого. Никой не знаеше, че идва тук. Минаха секунди преди да осъзнае, че въпросът бе зададен на английски. Агент.
— Така и не ти благодарих — продължи гласът и този път Греъм разбра откъде идва.
Загледа се в сенките в дъното на пещерата и фигурата излезе на светлината на огъня. Отблясъците от пламъците танцуваха и потрепваха по лицето му и придаваха допълнителна жизненост на смуглата му кожа. Греъм се дръпна назад. Сърцето заблъска в гърдите му и усети познатия до болка приток на адреналин. Този път обаче с него вървеше чувство, което бе непознато за Греъм Фонтейн — страх.
— Успокой се — каза мъжът. — Всичко е наред. Затова дойде тук, нали така?
Той се усмихна през брадата си, която сега изглеждаше мека и добре вчесана. Всъщност целият мъж с вълниста коса и кафяви очи сякаш блестеше. Греъм беше виждал този човек и по-рано, преди по-малко от три дни, с невъзможни рани и синини. Тази блестяща версия на същия мъж беше просто невъзможна.
— Всички си имаме своята роля. Твоята и моята, Греъм, са свързани. Ти трябва да изпълниш твоята мисия, а аз своята.
Толкова просто прозвуча.
Сърцето на Греъм мъничко се поуспокои и страхът се смени с благоговение. Мъжът се бе обърнал към него с името му. С истинското му име. Не онова, с което беше познат в тази древна епоха, а с името, което щеше да му даде майка му след две хиляди години.
— Ела, седни с мен. Имаш много въпроси, които искаш да ми зададеш. Прав ли съм? — попита Йошуа бен Яков, човекът, когото наричаха Исус. — Но първо искам да ти благодаря — любезно добави той.
— За… заради това, че ти помогнах… че ти помогнах, когато падна ли? — заекна Греъм и установи, че гласът му трепери.
— За това, че не го уби. Знам, че го искаше. Благодаря, че се сдържа — рече Исус.
Греъм се сети за войника, който беше бичувал и подкарвал безмилостно Исус, сякаш беше някакво добиче.
— Не, моля те, седни с мен. Питай всичко, което са ти казали да ме питаш. И всичко, което самият ти искаш да научиш.
Греъм седна, изгубил ума и дума. Погледна в очите човека пред себе си и не видя никакъв намек за злонамереност. Никакъв намек за осъждане или измама. Видя единствено безкрайно търпение. Този човек не бързаше. Греъм се взе в ръце, мислено прокара пръст през папките, организирани в ума му, и формулира въпросите си. Бяха много и трябваше да прибегне до напредналите техники за запаметяване на Централата, за да си ги спомни в съответния ред — въпроси, свързани с наука, философия, смисъл.
Накрая пое дълбоко дъх и заговори.
Конклавът на кардиналите седеше в мълчание. Бяха свикани да изпълнят дълга си. Само един път преди това папа се беше отказвал от престола си. Мюлер се беше позовал на рака и неспособността си да заема поста заради заболяването.
Когато пристигнаха, повечето вече знаеха как ще гласуват и очакваха да изтърпят дните за размисъл просто като формалност. Но сега Льоклер беше мъртъв. Беше се хвърлил от покрива в пристъп на разкаяние, поне така беше съобщено.
Това заседание беше продължило по-дълго от другите. Цели тринайсет часа. Дванайсет от тях преминаха в гледане на записа, който бе приключил току-що. Вече нямаше нужда да се гласува. Човекът, който щеше да поведе църквата, една коренно различна църква, вече бе назован от онзи, който говореше от екрана. Онзи, който бе избран „да ме заведе при народа ми“.
На вратата се позвъни. Шон се откъсна от телевизора и отиде да отвори. Пуйката беше гордо поставена в средата на масата, подредена с всички съдове и прибори. Ароматът на печено месо и картофи изпълваше трапезарията. Вратата се отвори и Шон се усмихна на гостите си. Прегърна Дейвид старши и го покани да влезе. Любезно целуна жена му Ана по бузата, докато я прегръщаше. После погледна към Дейвид, младия Дейвид, онзи, когото не беше познавал лично от години. Дейвид младши пристъпи смутено от крак на крак, преди Шон да иде при него и също да го прегърне.