Качваше се по стълбите и си мислеше за нея, когато мобилният му иззвъня. Говорим за…
— Хей! — възкликна той и моментално се усмихна. — Какво става? Искаш да ми напомниш за ябълките ли? Не съм…
— Шон, чуй ме — прекъсна го тя. — Нали ми каза, че ако по пощата дойде нещо, което изглежда важно, да го отворя?
— Ъъъ, да…
— Дори да е адресирано до теб? — Гласът й беше необичайно развълнуван.
— Лорън, какво има? — Шон си представи златната й коса, обрамчваща лице с възхитителна усмивка. Нещо ставаше.
— Ами, дойде писмо. От Англия е. От Кеймбридж.
Шон спря насред стълбите.
— Какво каза?
— Дори да е адресирано до теб.
— Стига си ме изтезавала!
— Искат да идеш в Англия!
— Какво? — извика Шон, без да забелязва сепнатите погледи на учениците наоколо.
— Сериозно! Пишат нещо за статия, която си им пратил, и искат да изнесеш доклад. На някаква конференция.
Шон пребледня. Още държеше телефона, но не чувстваше ръката си. Много добре знаеше за какво говори Лорън.
Отдавна беше открил, че опитите да опише красотата и елегантността на сложните физични теории бяха сериозно предизвикателство и винаги имаше опасност от погрешно интерпретиране. Бе наясно, че трябва да покаже теорията, за да бъде схваната. Подобно на картина — думите не можеха да постигнат онова, на което бе способен дори беглият поглед. Покажи картината и неизразимото веднага става ясно. Шон копнееше за възможност да провери теориите си, да покаже света вместо да се мъчи да обяснява сложната математика на един толкова неадекватен език като английския.
Утешаваше се с факта, че повечето велики идеи във физиката са се появили много преди да възникнат средства те да бъдат проверени. Айнщайн наричал това „мислен експеримент“ и страшно обичал да води нишката на мисълта до логичното заключение, за да докаже идеите си. Разбира се, уловката била в това, че докато не направиш реален опит, няма как да разбереш дали нещо наистина е така, или не. Така среднощните занимания на Шон станаха мислени експерименти — страници и страници сложни теории, обяснени до най-малкия детайл.
И ако дните му минаваха в борба с тийнейджърската летаргия, работата му през нощта представляваше еуфорично бягство от реалността. Когато Лорън заспиваше, което най-често ставаше около девет и половина, Шон се оттегляше в кабинета си, пускаше си диск на „Бийтълс“ или „Пинк Флойд“ и започваше да пише. Пишеше, проучваше, проверяваше, изчисляваше и тренираше мозъка си по същия начин, по който атлетът тренира мускулите си. Това бе място, където умът му можеше да се движи без ограничения, където можеше да говори на език, който малцина други разбираха.
През дългите вечери откровенията изпълваха прашната му стая със светлина. Но те бяха само негови. Концептуалната му способност би била изумителна, ако наоколо имаше някого, разбиращ достатъчно, за да се изумява. Но нямаше. Това бяха двете лоши страни на работата му — тя го разстройваше и го правеше раздразнителен.
Беше раздразнен, че няма с кого да споделя идеите си. Ядосваше се, когато чуваше учениците да си говорят за шантавите глупости, които са чули в неделя в църквата. Идеше му да закрещи с цяло гърло от нелепите суеверия. Ако разбираха поне мъничко науката на реалния свят, учениците му нямаше да си прахосват времето по такъв начин.
Другите учители винаги го намираха за малко тъжен и все му задаваха загрижени въпроси от рода на „Всичко наред ли е, Шон?“ или „Изглеждаш малко уморен, Шон, добре ли спиш?“. Той винаги се усмихваше и кимаше учтиво.
Понякога късно през нощта Лорън надникваше в кабинета му и присвиваше очи към ситно изписаните листове на бюрото. Знаеше, че той няма да изостави някоя теория обяснена наполовина, затова само му казваше колко е часът, разрошваше косата му и тръгваше обратно към леглото със загрижена и сънена физиономия.
Шон си даваше сметка, че повечето му идеи са твърде чудати, за да се вземат на сериозно, и много непрактични, за да бъдат подложени на проверка, поне в рамките на неговия живот. Въпреки това пращаше статиите си. Пращаше ги навсякъде, където си мислеше, че може да се намери ум, способен да ги разбере — в университети, изследователски институти и частни компании. Не получаваше отговор. Нито веднъж. До този момент.
— Обаче има едно условие — каза Лорън, която още беше на телефона. — Искат да се явиш утре.