— Игри ли?
— На тях карат мъже да се бият помежду си до смърт, а понякога дори пускат срещу им свирепи зверове от далечни земи. Ти знаеш как да се биеш, така че може би служиш в армията, макар че никога не съм виждал римлянин да се бие по такъв начин.
При цялото си дрънкане момчето бе право — трябваше сам да се помъча да разреша загадката. Въпреки всички неизвестни, едно беше сигурно — имаше нещо, за което бях тук. Имах цел и го усещах. Имаше причина.
През последните няколко седмици, които прекарах в Хоразин, у мен постоянно се оформяше чувството, че нещо ще се случи. Започна като усещане, но сега се беше превърнало в постоянен дразнител. Знаех, че съм тук за нещо повече от това да копая ниви. Погледнах момчето.
— Прав си, Мишка. Абсолютно си прав. И разбираш защо трябва да тръгвам. — Бях се ужасявал от мисълта, че ще трябва да му кажа това. Привързаността му към мен беше много силна, а и аз също се бях сближил с него.
Той сведе очи. Разбираше, но това не означаваше, че му харесва. После внезапно се оживи.
— Всичко е наред. Когато разбереш кой си, можеш да дойдеш и да ни видиш. Може пък да си много богат!
Разсмях се.
— Може.
В този момент чухме вика на един от другите полски работници. Един човек се затича към нас, викаше като полудял и сочеше зад себе си. Когато приближи, успях да го чуя ясно.
— Римляни! Римляните са се върнали! Идват насам, цял легион! Римляните идват!
Реакцията ми бе незабавна. Грабнах Мишка с една ръка и се затичах към коня, вързан за едно дърво.
— Препусни направо към дома — наредих му, докато развързвах животното. — Заведи семейството си в хамбара, скрийте се там. Разбираш ли ме?
Очите на Мишка бяха изпълнени с ужас.
— Мишка! — разтърсих го аз. Погледът му се съсредоточи върху мен. — Разбираш ли ме? — попитах отново.
Той кимна.
— Направо у дома. — Плеснах животното по задницата, то побягна напред и изпод копитата му се разхвърча пръст. Кльощавото тяло на момчето беше долепено плътно за гърба му.
Имаше само един път към селото от римския лагер в Капернаум, така че знаех, че Мишка има около пет минути преднина. Работниците се разбягаха от нивите и се покатериха на околните дървета, за да се скрият. Последвах ги, но с различно намерение. Атаката беше необичайна. Римляните обикновено отмъщаваха на някое съседно селище само ако първо са били нападнати от зилоти; следвайки този модел на поведение, сега зилотите дебнеха войниците при Бетсаида на юг, оставяйки жителите на Хоразин съвсем беззащитни.
Взех една наточена мотика и се затичах към дърветата покрай пътя. Замахнах с мотиката към ствола на високо разлистено дърво. Замахнах отново към следата, която бях направил, като проклинах неефективния инструмент. Отлетя малко парче кора. И тогава го чух.
Тропот на копита, подобен на приближаваща гръмотевична буря зад билото. Замахнах отново, отново и отново. Вече чувах гневните викове на мъжете. Щяха да се появят след секунди. Продължих да удрям и удрям. Нямаше време. Разлетя се още кора, а вече виждах прашния облак, надигащ се над близкото възвишение. Разполагах с петнайсет секунди, ако не и с десет.
Вдигнах мотиката високо над главата си и се съсредоточих повече върху силата на удара, отколкото върху точността. Замахнах — работната част отхвърча и се удари в дървото с тъпия край, а аз изведнъж се оказах с безполезна тояга в ръце. Пет секунди.
В отчаянието си се дръпнах от дървото, засилих се, забих тоягата в земята и се оттласнах, използвайки я като прът за овчарски скок. Свит на кълбо, изритах странично и улучих ствола. Дървото най-сетне падна през пътя.
Метнах се обратно в храстите и в същия момент на завоя се появи първата фигура, следвана от втора, после трета. Погледнах високото дърво с много клони и листа, което запречваше пътя, после към конниците, които дръпнаха поводите и забавиха ход. Разнесе се вик и колоната спря, раздели се и направи път на един конник.
Беше центурионът, когото бях видял да бие Мишка. Явно беше оцелял при нападението на зилотите, а и външният му вид говореше, че е в състояние да оцелее и при по-сериозни предизвикателства. Имаше четвъртита челюст, а носът му изглеждаше чупен неведнъж. Той даде кратка, рязка заповед и двама войници слязоха от конете. Отидоха при дървото, изтеглиха мечове и започнаха да се редуват да секат там, където стволът се беше пречупил, но все още се държеше за дънера.