Погледът ми се плъзна по колоната. Преброих трийсет души, но бях сигурен, че зад завоя има още много. След малко двамата войници отрязаха дървото и го извлачиха извън пътя. Планът ми да ги забавя беше дал на Мишка само още две минути време. Не беше достатъчно.
Центурионът приближи и също слезе от коня си. Огледа внимателно ствола. Лежах в храсталаците само на петнайсетина стъпки от него и сърцето ми биеше лудо. Единият войник беше намерил работната част на мотиката. Центурионът я взе и се изправи в цял ръст, най-малко шест и половина стъпки. Погледна острия ръб на мотиката, докато аз стисках с всички сили дръжката.
— Това е сторено нарочно, при това точно преди да пристигнем. Който от тези… селяни — изплю думата и вдигна мотиката — е направил това, той все още е някъде тук. Някъде наблизо.
Гласът му беше дълбок и заплашителен, приковаваше цялото внимание на войниците. Това ми беше достатъчно. Знаех, че ако започнат да ме търсят, ще ме открият моментално. Нямах избор. Затърсих пипнешком около себе си и напипах камък с големината на юмрук.
Метнах го към дърветата, стиснах с другата ръка тоягата и се изправих на коляно. Камъкът падна в храстите и отклони вниманието на войниците, а аз запратих тоягата като копие към мъжа на най-близкия кон. Втурнах се след нея в мига, в който тя се отдели от ръката ми. Мъжът се беше обърнал към звука от камъка и изобщо не беше подготвен за прицеленото ми хвърляне. Дебелата тояга го улучи в скулата и той изхвърча от седлото с вирнати крака.
Скочих на коня и моментално се сниших над шията му, за да избегна удара с меч, насочен точно над раменете ми. В същото време сръгах с пети хълбоците на животното и полетях напред, когато якият кон препусна в галоп през колоната и изхвърча от нея като камък от прашка.
Чух виковете и знаех, че целият легион се е впуснал след мен. Конят се понесе по пътя, само на крачка пред преследвачите ми.
9.
Линейката се носеше по пътя, следвана по петите от черните автомобили. Преследвачите приближаваха бързо. Отраженията на светлините им в огледалото бяха накарали Лорън да се откъсне от книгата.
— Шон, те приближават — извика тя.
— На какво разстояние са? — попита той, като продължаваше да дава газ и се мъчеше да държи под контрол голямата кола.
— На около шейсет метра. Не знам, но светлините им стават наистина ярки.
— Виждам ги — промърмори Шон, хвърлил поглед в страничното огледало. Преследвачите им бяха само на около пет секунди зад тях, а пътят започваше да се изправя, отнемайки преимуществото им при завоите, които ги предпазваха от стрелбата.
Лорън остави дневника и изчезна в задната част на линейката.
— Какво правиш? — извика Шон.
Тя не му отговори.
Колата отзад наближаваше и първите куршуми започнаха да ги достигат. Шон вече беше обезумял. Не можеше да им избяга — линейката просто не беше достатъчно бърза.
— Лорън, какво правиш? — Мълчание. — Лорън! — изкрещя той.
— Търся — отвърна тя.
— Какво търсиш? — попита той, като се мъчеше да се съсредоточи върху пътя отпред, вместо върху приближаващите светлини. Един куршум улучи страничното огледало от неговата страна и Шон рязко зави. Колата ги настигаше, но поне линейката имаше ниска задна броня, която пречеше на преследвачите да стрелят в гумите.
Чу Лорън да мести някакви неща отзад.
— Лорън, махай се оттам! Някой куршум може да мине направо през вратата от това разстояние!
— Не можем да им избягаме, Шон — най-сетне се обади тя. Гласът й звучеше изненадващо спокойно. — Прекалено бързи са. Трябва да ги оставим да ни приближат плътно и да ги смажем.
— Да ги смажем? — като папагал повтори Шон.
— Остави ги да приближат и набий спирачки — каза Лорън, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.
Шон понечи да възрази, но премълча. Права беше. С малко късмет можеха да прецакат колата достатъчно, за да престане да ги преследва.
Рискува да погледне през рамо и видя жена си да завързва някакъв дълъг метален цилиндър за носилката.
— Какво е това? Какъв е този цилиндър? — учуди се Шон.