Всичко се случваше прекалено бързо. Аналитичният ум на Шон регистрира странностите на положението, но не се задържа върху тях.
— Довечера ли? Но ние току-що научихме. От Шарлот? Не мога да отлетя от Шарлот, до утре сутринта няма вътрешни полети.
— Точно затова приготвих куп сандвичи с пуешко и боровинки. Напоследък съм все гладна, а няма да имаме време да спрем за вечеря, ако искаме да стигнем до единайсет. Виждаш ли, най-сетне ще получиш вниманието, което заслужаваш, и светът ще разбере колко си умен.
— Единайсет вечерта? — Шон пресметна наум. До летището в Шарлот имаше шест часа път, а трябваше да са там доста преди отлитането. Погледна часовника си. — Трябва да тръгваме още сега. Още сега.
— Ние ли? — Лорън го погледна с онзи дяволит момичешки блясък в очите, който той така обичаше и от който така се опасяваше.
На лицето му цъфна широка усмивка.
— Колко бързо можеш да си събереш багажа?
Пътят до Шарлот сякаш беше безкраен — маса зелени дървета и завои, от които на Шон едва не му прилоша, докато прелистваше записките си.
— Какво каза на татко си? — попита той, когато най-сетне вдигна очи да погледне към хоризонта и да се опита да накара света около него да престане да се люлее.
— Не съм му казвала.
Шон се вторачи в жена си. Тя отвърна на погледа му спокойно, но мускулите около устата й потръпнаха и на лицето й цъфна усмивка.
— Само щеше да ми вдигне скандал заради работата. Ще му се обадя утре сутринта и ще го уведомя, че няма да мога да ида в понеделник.
— Утре сутринта ще сме в самолета, Лорън. Знаеш колко усилия ми струваше да го накарам да ме приеме и ако си помисли, че аз съм те отмъкнал от работа заради едното нищо, това ще бъде краят.
— Не е заради едното нищо, а заради големия ти пробив. Пък и вече съм омъжена за теб, забрави ли? Вече не е нужно да искаш позволението му. Не сме тийнейджъри, Шон. Не може да ме държи вечно затворена в онова градче, нито да ми попречи да пазарувам в Сохо.
Подобно на Шон, Лорън мечтаеше да пътува, да се измъкне от Мейсънвил. Кроеше планове да се преместят в Лос Анджелис, където да се занимава с грим и специални ефекти за филмовите звезди. Обожаваше киното, костюмите и театъра. В колежа учителите й казваха, че има голям талант, но баща й сложи край на всичко това, като настоя да започне работа в семейния бизнес. Тя обаче продължаваше да мечтае и Шон обичаше да гледа как очите й засияваха, когато говореше как ще зареже очакванията на родителите си и ще се захване с нещо наистина интересно — нещо повече от отглеждане на деца и приготвяне на пай. Можеше да прави хората прекрасни.
Шон бе наясно, че Лорън не понася семейния бизнес на баща си, не смяташе и отглеждането на тютюн за благородна цел в живота. Но знаеше също, че тя бе твърдо решена да отдаде дължимото на семейството си, поне докато съпругът й събере достатъчно пари, за да се преместят. И както обичаше да казва, докато се пльосваше в канапето след прекаран в делови срещи ден, „животът е пълен с жертви“.
Тя насочи вниманието си обратно към пътя, а Шон въздъхна и разтърка очи. Вече беше седем и навън се стъмваше. Той погледна към бележките си и отново въздъхна. От години не се занимаваше с пространство-времето, след като попадна в безизходица, от която така и не откри как да излезе. Интензивният курс по собствената му теория след толкова време се оказваше по-трудно нещо, отколкото беше очаквал.
— Ще започнат да ми задават въпроси — каза той. — Ще ме засилят с цял куп въпроси, на които няма да мога да отговоря.
— Няма нищо, на което не можеш да отговориш, миличък — отвърна Лорън с характерния си оптимизъм.
— Де да беше така. — Шон се изсмя пресилено. Всеки ден се изправяше пред въпроси, на които не можеше да отговори, но не защото въпросите бяха трудни.
За Шон науката за формирането на самата тъкан на пространството, времето и вселената беше интуитивна като дишането. Не можеше да си представи нищо по-интересно. Но пък от друга страна, имаше проблем. Освен че не осъзнаваше колко затормозява интелектуално учениците си, проблемът на Шон Стрикленд бе, че не осъзнаваше какъв блестящ ум е всъщност.
Спомни си за урока от сутринта, който се мъчеше да преподава.
— … се нарича „Доплеров ефект“. Звукът на сирената става по-висок, когато линейката ви доближава, защото тя настига звуковите вълни, които произвежда. Движи се към тях и те стават по-къси, а по-късата честота на вълната означава по-висок тон. После линейката минава покрай вас и… тииии-диии, започва да се отдалечава, така че звуковите вълни се разтеглят, стават по-дълги и следователно тонът е…?