Замълча и погледна дъската. Спретнати редове и графики, кохерентни с нишката на мисълта, изписани с бял тебешир. Знаеше, че когато се обърне, нито един от десетокласниците в гимназията в Мейсънвил в Северна Каролина няма да има ни най-малка представа за какво говори. Затова се наслади на момента само за секунда.
И тогава дойде отговорът.
— Става по-дълбок, нали?
Беше Том Чарбел — момче, което приличаше на говорещо дърво. Това всъщност бе повече, отколкото беше очаквал Шон. Той въздъхна, усмихна се и пое дъх, за да отговори.
Звънецът. Втурването към вратата.
Шон продължи, сякаш класът беше все още пред него, а не в коридора.
— Точно така, Томи. Същото се случва със светлината. — Той въздъхна отново. — Когато тялото се движи към нас, то настига светлинните си вълни и дължината им става по-къса, поради което тялото изглежда синьо. Когато се отдалечава от нас, става обратното. Светлината достига до нас с разтеглени вълни и затова се измества към червения спектър. Благодарение на това знаем, че вселената се разширява…
— Защо изобщо ги учим тези неща? — измърмори някое от децата, докато минаваше покрай него.
Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. Щом те не знаеха защо, Шон нямаше как да им каже.
Не, причината не беше в това, че въпросите са трудни. Трудна беше мотивацията.
Пътуваха вече близо четири часа, когато и последните лъчи на слънцето угаснаха. Бяха се разбрали Лорън да кара, докато се стъмни, за да може Шон да чете. За разлика от повечето хора, говоренето пред публика не беше нещо, от което се смущаваше. Може би защото аудитория, която го слуша внимателно и проявява жив интерес към онова, за което говори, беше лукс в сравнение с деветокласниците, които май не усвояваха нещо повече от физиката на движещите се тела, за да могат да хвърлят сдъвкани хартиени топчета по дъската.
Сега обаче Шон беше уморен. Лорън упорито настояваше да продължи да шофира, за да може той да си почине. Самата тя можела да спи в самолета.
Жената на Шон бе убедена, че съпругът й има блестящ ум, макар често да не разбираше за какво точно говори той. Не че имаше някакво значение. Не би го заменила с никого друг. Някои момичета се впечатляваха от мускули, но Лорън май си падаше повече по неврони, по мъж, който винаги знае какво да направи, на когото да може да се довери напълно.
Главата на Шон леко се удряше в стъклото в непостоянен ритъм — туп-туп-та, туп-туп… но той не забелязваше. Беше уморен и знаеше, че скоро трябва да седне зад волана. Събуди се от леката дрямка и нагласи листовете в скута си, за да ги прибере в чантата. С уморени очи погледна към пътя, точно навреме да види как нещо изскача от гората и се озовава в светлината на фаровете.
Лорън нямаше шанс да избегне сблъсъка. Тя изкрещя, раздирайки летаргията, в която се бе увил Шон. Гумите засвириха и задницата на колата поднесе, но вече бе твърде късно. Ударът бе съпроводен с противен тъп звук. Сблъсъкът стана, докато колата, тежаща повече от тон, все още се движеше прекалено бързо. Автомобилът блъсна нещото и то се понесе във въздуха над асфалта. Листовете излетяха от скута на Шон, удариха се в таблото и експлодираха в бял хаос. Ръцете му се стрелнаха към тавана и страничната дръжка, докато Лорън се стараеше да овладее волана, бореше се с тежестта на колата и се мъчеше да предотврати преобръщането. Кафето й се изплиска върху предното стъкло, опари лицето й и изпръска цялото купе.
После всичко приключи.
Колата изведнъж се оказа неподвижна.
Тишина.
Ръцете на Лорън стискаха кормилото с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Дишаше плитко и накъсано. Макар че бяха спрели, Шон продължи да се държи здраво. Сърцето туптеше в ушите му. Изведнъж му призля след резкия прилив на адреналин в умореното му тяло. Той пое дълбоко дъх и погледна към Лорън. Тя се взираше право напред.
— Добре ли си? — Не получи отговор. — Лорън.
Тя трепна, извика и го погледна. Очите й най-накрая се фокусираха.
— Добре ли си? — повтори той и се помъчи да успокои дишането си.
Тя помълча за момент, сякаш преценяваше състоянието си.