— Нищо ми няма, нищо ми няма…
— Добре, просто дишай… Май ударихме елен.
Лорън отново погледна право напред.
Не беше елен.
3.
От земята се надигаше мъгла и жълтите светлини на фаровете изглеждаха матови в заобикалящия ги мрак. Лъчите пресичаха диагонално пътя и осветяваха дърветата. Участъкът, който се виждаше, беше празен, бръмченето и цвъртенето на горските насекоми само подчертаваха тишината. На десетина метра от колата лежеше някакво голямо, неподвижно тяло.
Вратата на Шон се отвори с рязък звук, който разцепи въздуха и отекна в нощта. Чакълът захрущя под краката му, когато той слезе предпазливо, оставяйки вратата отворена, в случай че му се наложи да се изнесе бързо. Двигателят изръмжа и се събуди отново. Шон погледна към силуета на Лорън, която въртеше глава в опит да види по-добре.
— Дръпни малко назад и изправи колата.
От устата на Шон излизаше пара, докато говореше. Той потръпна неволно и вдигна ципа на якето си, докато пристъпваше предпазливо към лежащото на асфалта тяло. Големият мощен автомобил даде на заден и зави, така че фаровете се насочиха към пътя напред. Шон присви очи към мрака. Каквото и да бяха ударили, то беше все още там, в самия край на светлинния конус. Той отново пристъпи напред.
— Превключи на дълги — извика на Лорън. Тя не се справяше добре в шокови ситуации и подобни задачи държаха ума й зает; Шон не искаше паниката да овладее Лорън.
Заобиколи колата и огледа предното стъкло и бронята. Бяха покрити с кръв. Кафето, което се беше изплискало от вътрешната страна, скриваше гледката, но сега пораженията се виждаха ясно.
— Господи! — възкликна Шон. И когато Лорън превключи на дълги, той проследи светлината към тялото на пътя. Беше отлетяло много далеч, на цели десет метра от мястото, на което бяха спрели, и сега лежеше неподвижно. Голямо, кафеникаво, изпускащо пара в хладния нощен въздух. Приличаше на животно. Каквото и да беше, бе живо — или поне е било, преди да го ударят. Шон пристъпи напред. Какво беше това? Да не би да е увито в нещо? Закрачи по-бързо, а по гърба му пробягаха ледени тръпки. Не, не, не.
Измина тичешком последните пет-шест метра. Още не можеше да повярва. Погледна назад през рамо и махна на Лорън да приближи колата. Сега беше негов ред да изпадне в паника. Докато ръмженето на двигателя приближаваше, Шон погледна към тялото в краката му. Беше човек.
Отначало не можеше да повярва на очите си — нищо не би могло да го подготви за подобно нещо — но после тръсна глава, за да пропъди остатъците от шока, и коленичи, като протегна ръка да потърси пулс. Поколеба се, когато разгледа по-добре фигурата на засилващата се светлина на приближаващите фарове. Господи, помисли си, кой е този?
Фигурата лежеше в зародишна позиция, с гръб към колата. Човекът беше облечен в пластове и пластове дрипи. Бе невъзможно мръсен, кален и изцапан, а сега парцаливото му облекло беше покрито и с кръв. Върху сплъстената му коса имаше кожено кепе, а затворените очи едва се виждаха между рунтавите вежди и дългата брада.
Шон пъхна ръка в дрипите около врата на мъжа и пръстите му затърсиха топлината на кожата. Имаше ужасно много кръв. Дрипите бяха подгизнали от нея, косата беше станала лепкава, по брадата се стичаха червени струйки. Накрая пръстите на Шон докоснаха плът и той зачака.
Лорън слезе от колата, но остави вратата отворена, сякаш я използваше за щит.
— Шон, това не е елен. Какво е?
Шон я погледна.
— Жив е, но едва се крепи. Звънни на 911, мобилният ми е на задната седалка.
Усети щипане и дръпна ръката си. Пръстите му бяха покрити с нещо като малки пъпчици. Опита се да ги избърше, но не успя. Какво беше това? Пришки? Да не би човекът да е болен от нещо?
Не искаше да рискува да го мести от страх да няма наранен гръбнак. Вместо това се наведе над него, за да се опита да долови дишането му. Моментално съжали.
Лекият ветрец спря. Вонята го блъсна като товарен влак. Шон се задави и се дръпна назад.
Подала глава от колата, Лорън видя как съпругът й се дърпа назад и закрива носа и устата си.
— Добре ли си? Шон, какво има? — тревожно попита тя.
— Този човек вони на пикня! — Коментарът малко отпусна напрежението, но Лорън не се засмя. Шон едва различаваше лицето й, но гласът й беше твърде тънък. Личеше си, че е ужасно изнервена.
— Няма обхват — съобщи тя. — Няма дори една чертичка, а го изключих и включих на два пъти.