Това беше отговорът на Лорън на технически проблеми — изключваш и включваш. Колкото и да бе странно, обикновено действаше. Обикновено, но в този случай нямаше нищо обикновено.
— Ах, по дяволите — изруга Шон, докато тя се канеше да направи нов опит. — Поразмърдай се, излез от колата, виж дали няма да хванеш сигнал. Има специална честота за спешни случаи.
— Не, няма нищо — каза Лорън, след като излезе от колата.
— Преди колко време се разминахме с последната кола? — попита Шон, докато се надигаше, след като се беше уверил, че човекът диша.
— Не съм виждала кола, откакто влязохме в планината. Най-малко от два часа.
Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му. Шон знаеше какво означава това, преди дори да се осмели да помисли. „Не можеш да оставиш този човек тук — намеси се мозъкът му. — Трябва да го откараш до най-близката болница.“ А кой знае къде се намираше тя?
— Лорън… — започна той.
— О, не. — Разбра го.
— Това е човек. Сериозно пострадал човек.
— Шон, трябва да стигнем до летището.
— Миличка… — Шон млъкна. Знаеше, че това е съпротива само проформа. Лорън се беше вкопчила във вярата, че плановете им не са се объркали тотално. Но, мамка му. Какво правеше един дрипав старец в планините, при това посред нощ? И какво си е мислил, по дяволите, като е тръгнал да пресича така пътя?
— Можеш ли да докараш колата? Не искам да го нося, ако…
„Какво ако? — намеси се мозъкът му. — Ако е напълно прецакан ли? Късно е за това.“
Шон се взираше в тялото, докато фаровете приближаваха. Двигателят изръмжа шумно и той се запита дали човекът не може да бъде събуден. Част от него искаше тялото да се раздвижи, а друга част се радваше, че то не помръдваше.
Гледаше издигащите се и спускащи се гърди и едва сега забеляза, че човекът не просто се е свил на топка, а се е свил около нещо и го притиска към себе си.
— Какво си се вкопчил в това, по дяволите? — Шон се вгледа по-внимателно и видя, че човекът държи някакъв голям вързоп. Без да сваля поглед от лицето на мъжа, сякаш внезапно можеше да скочи, Шон протегна ръка. Премести първо едната ръка, после другата. Облеченият в парцали човек беше в безсъзнание и не оказа съпротива. Ръката му падна настрани и Шон взе онова, което тя държеше. Беше с размерите на голяма кутия за обувки. Нещо, увито в парцали и кожа, вонящо почти толкова, колкото и човекът, който го държеше.
— Какво е това? — попита Лорън, докато Шон носеше пакета към колата, като го държеше далеч от себе си, сякаш можеше всеки момент да оживее.
— Не знам. Старецът се беше вкопчил в него така, сякаш животът му зависи от това.
Лорън сбърчи нос, когато Шон постави пакета на предната седалка.
— Ууу, вони на мърша! Това да не е животинска кожа? — Тя се намръщи, докато отваряше задната врата. — Сигурен ли си, че трябва да го докосваме?
После слезе от колата и застана при краката на мъжа. Сместа от мръсотия, кръв и кал едва не я задуши, докато помагаше на Шон внимателно да вдигне отпуснатото тяло и да го сложи на задната седалка.
— Как ще караме с тази воня? — изохка тя.
— Ще караме само докато хванем сигнал, после ще се обадим на „Бърза помощ“. Така де, някъде наблизо трябва да има селище. Как иначе се е озовал тук?
Лорън повдигна вежда.
— Виждаш ли този човек? Сигурно е живял тук от години. Вони така, сякаш от десет години не е виждал душ. Дори да е най-добрият ти приятел, няма как да го разпознаеш под всичките тези косми и мръсотия.
Права беше. Наистина беше шантаво. Шон погледна часовника си — 20:53. Имаха около два часа да стигнат до летището, но злополуката променяше нещата. Мамка му.
„Дърт ненормалник, какви си ги мислил, по дяволите?“
Шон отвори вратата на шофьора, а Лорън се опита да седне на съседното място, но спря, когато видя вързопа. На лицето й се изписа страх.
— Няма да докосна това нещо — запротестира тя.
— Сложи го в краката си — посъветва я Шон и погледна към безжизнената форма на задната седалка. Човекът беше лошо ранен, кървеше отвсякъде и отникъде — беше невъзможно да се каже откъде при цялата кал и кръв по дрехите му. Кепето му приличаше на ловджийско — отпред беше вдигнато, но задната му част покриваше ушите и врата. Личеше си, че е бил в лоша форма много преди да го блъснат. Приличаше на човек, минал през война.
Понесоха се по лъкатушещия планински път, едновременно зашеметени след злополуката и изпълнени с облекчение, че човекът е жив.