Лорън тревожно мърдаше крака, като се опитваше да не докосва вързопа, който бе хлъзгав от кръвта.
— Кой ли би могъл да бъде този човек? — попита тя, за да наруши мълчанието.
— Колкото повече се замислям, толкова по-странно ми се струва. Така де, на километри оттук няма нищо, а и той не се опитваше да ни спре на автостоп или нещо подобно, а просто изскочи на пътя. Направо изскочи!
— Може би е бягал от нещо?
— Може би. Но не ми изглежда възможно да не ни е видял. Така де, път, шум, ярки светлини. Изпъкваме.
Лорън не отговори. Погледът й беше насочен надолу. И двамата си мислеха едно и също.
— Не искам да го докосвам — каза тя след дълго мълчание.
Вързопът се плъзна по пода към нея и докосна пищяла й. Тя се сви.
— Доста здраво го държеше — отбеляза Шон. — Претърсих го за портфейл или нещо подобно, но не открих нищо. Обзалагам се, че каквото и да има вътре, то ще ни каже нещо за този тип. Несъмнено е важно. Не може да те блъсне засилил се джип и единствената ти мисъл да е да не изпуснеш вързопа си, ако не е нещо важно.
Лорън понечи отново да запротестира, но накрая въздъхна. Първоначалният шок бе донякъде отминал и сега изпитваше любопитство — и малко вълнение, въпреки ужаса на цялата случка. Тя потърси в жабката нещо, с което да покрие краката си, и накрая извади наръч хартиени салфетки, рецепти и почистващи кърпички. Наведе се да вдигне пакета и го сложи в скута си. Беше тежък, сякаш носеше тежестта на страшна тайна.
— Вътре определено има нещо — каза тя, докато докосваше животинската кожа. — Няколко неща, доколкото мога да преценя.
Хвърли последен поглед към Шон и започна да развива кожата.
Големият джип се носеше в студената нощ през хълмовете и вземаше решително и бързо завоите. Някъде далеч зад тях спря друга кола. Беше матовочерна и ако не бяха светлините на фаровете, щеше да е невидима в мрака. Предната дясна врата се отвори и чифт излъскани черни обувки стъпиха на асфалта. Спряха за момент, после се завъртяха, минаха пред колата и отново спряха при голяма локва кръв. Собственикът им клекна и се вгледа, после стана и се върна при отворената врата. С доволно свистене на гуми автомобилът полетя напред, следван плътно от три еднакви, матовочерни коли. Сякаш поглъщаха светлината и приличаха на три дупки в нощта. В мрака беше невъзможно да се определи как изглеждат, но това нямаше значение. Единственото важно за шофьорите бе, че приближават.
Лорън разви външните пластове кожа на вързопа и сбърчи нос. Миризма на застояло изпълни купето. Беше по-силна дори от вонята на урина и мръсотия от мъжа, който дишаше равномерно на задната седалка. Вързопът беше на пластове и пластове. Като че ли имаше външна обвивка от нова животинска кожа около вътрешен слой от стара обработена кожа.
Накрая Лорън свали всички пластове и в ръцете й се озова някаква полупрозрачна торба. Вътре се виждаше голяма купчина хартия, книги и пергаменти.
— Какво, по…? — започна Шон, като хвърли поглед към торбата, а после и към човека отзад. Той вече май дишаше малко по-леко и главата му леко се поклащаше от движението на колата. Кръвта, която преди течеше по брадата и лицето му, сега бавно засъхваше, създавайки поредния пласт мръсотия.
— Какво е това нещо? — попита Лорън и вдигна полупрозрачната торба.
Шон я погледна.
— Прилича ми на животински стомах.
Лорън изсумтя с отвращение.
— Стомах? Защо някой ще тръгне да слага книги в животински стомах?
— Не знам, но наистина не съм сигурен дали е необходимо да продължаваме нататък.
— О, не, няма да допусна да си изцапам ръцете просто така. Ще отворя това нещо и ще разбера какво има вътре. — Лорън заби нокти в торбата стомах и я проби.
Миризмите, с които се бяха сблъскали досега, бяха като благоухания в сравнение с онова, което се разнесе от купчината в скута на Лорън. Въздухът, затворен по-дълго, отколкото бяха предполагали, че е възможно, изпълни купето.
Шон се задави, спря колата и побърза да отвори вратата и да излезе. Лорън обаче беше очаквала зловонието и дръпна нагоре пуловера си, за да закрие носа и устата.
— Ох, господи! — Шон пое глътка свеж въздух, преди да се пльосне обратно на седалката. — А аз си мислех, че вонят само отвън! — добави той, мъчейки се да имитира гласа на Хан Соло. — Това смърди!