— Не, ти смърдиш след закуска с фибри. Това е интересно.
Шон зяпна жена си. Не можеше да повярва, че й доставя удоволствие.
— Я виж ти, кой смени мелодията. Така и така сме спрели, защо не провериш сигнала? — предложи Шон, докато превключваше на първа, за да потегли отново.
Лорън извади телефона и погледна екрана. Пак нямаше нито една чертичка. Тя насочи вниманието си отново към отворения вързоп в скута си.
Документите лежаха на спретната купчинка, защитавана кой знае откога от стихиите от херметичната стомашна мембрана и кожените обвивки. Книги, отделни свитъци, текстове — всички те изглеждаха невъзможно стари и крехки. Лорън внимателно отвори на първата страница на най-горния ръкопис в купчината. Не разпозна знаците и беше сигурна, че никога не е виждала подобни, може би с изключение на един от музеите, които бяха посещавали с Шон. Писмеността приличаше донякъде на арабска.
— Боже мой — промълви тя, когато внезапно се досети. — Ами ако ги е откраднал? Ами ако ги е отмъкнал от някой музей и бяга от полицията?
Шон не възрази. Версията изглеждаше напълно възможна, както и всяка друга. Лорън продължи да преглежда купчината. Имаше отделни листове стар пергамент, три книги в груба кожена подвързия, завързани заедно с тънки кожени ремъци, както и множество стегнато навити свитъци. Някои съдържаха нещо като диаграми, но повечето бяха пълни с различни видове писмени знаци.
— Прилича ми на някаква колекция — започна Лорън. — И като че ли няма никакъв ред в подредбата им. Писмеността по отделните листове е различна… има и листове с рисунки…
Бип! Лорън се сепна и нишката на мисълта й прекъсна. Бип!
Беше звук от пристигащо съобщение по телефона, което означаваше, че имат сигнал. Лорън намери пипнешком телефона на таблото, погледна екрана и го подаде на Шон.
— Гласова поща — прозаично рече тя. — Брат ти и баща ми.
Шон се намръщи. Баща й звънеше на телефона му само когато не можеше да намери Лорън у дома. А и брат му Тим защо го търсеше? Не бяха се чували от години.
— Ще ги прослушаме после — реши той, докато прекъсваше връзката. Набра 911 и зачака. — Къде сме? — прошепна на Лорън и кимна към картата в отворената жабка.
Тя се побори известно време с картата и накрая му я подаде. Ориентирането по карта не фигурираше сред многото й чудесни качества, помисли си Шон, докато палеше осветлението. Придържаше волана с колене, като държеше телефона в едната си ръка и въртеше картата с другата.
— А — каза той, когато се обади операторът, — намираме се на около трийсет километра западно от кръстопътя Грийнсвил на стария Южен път…
Бип, бип, бип.
— Мамка му!
— Какво има? — Лорън го погледна и го видя как сваля телефона от ухото си, затваря го с отвращение и го мята в скута й.
— Сигналът прекъсна. Дръж го под око и когато се появи отново, набери пак. Намираме се… тук… някъде — посочи той едно място на картата, докато й я подаваше.
Лорън отново насочи вниманието си към купчината и продължи да прелиства документите, а Шон се съсредоточи в пътя. Не след дълго видя знак, първия от километри. Беше за някакво място на име „Мотел 6“, след двайсет и четири километра. Усмихна се. Поне можеха да отседнат и може би да вземат душ. Или да оставят скитника там и да стигнат навреме до летището, ако наистина се постараят.
— Хей, имаш ли още от онези купони, за които говореше? Имаше нещо за настаняване, нали? Може да…
Лорън не го слушаше.
— Лорън?
Тя се взираше в скута си. Големите й зелени очи бяха станали огромни.
— Добре ли си? Какво има? — попита Шон и сърцето му заблъска лудо.
Лорън бавно вдигна очи и го погледна сериозно. После взе онова, което гледаше, и го задържа пред него, за да може да го прочете. Беше книга като останалите, може би не чак толкова груба, но все пак стара.
Подвързана в някаква животинска кожа, по която още имаше остатъци от козината. И дебела.
Върху корицата имаше странен символ — вертикална линия с по-къса напречна и две примки, голяма и малка, увиснали надолу като капки. Но не външният вид на книгата накара Шон да набие спирачките, а изписаните думи:
Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години. Името ми е Греъм Фонтейн и си спомням всичко.
4.
Мотелът не беше голям — само дванайсет стаи. Клайв не можеше да си спомни кога за последен път всички са били пълни. Определено не бе петзвезден. Не беше дори част от веригата „Хотел 6“; собствениците просто бяха използвали името, за да прозвучи по-внушително, и се надяваха, че никой няма да си направи труда да ги съди.