Набързо бе изровена някаква мушама и я постлаха върху стола. Дженкинс се материализира за достатъчно дълго време, за да положи клетва, след което седна.
— Кажете, мистър Дженкинс — започна Уилсън, — точно колко „астрални същества“ — вярвам, че това е начинът, по който се нарекохте, — има?
— Няма откъде да знам. Много милиарди.
— С други думи, толкова, колкото човешки същества са умрели от насилствена смърт?
Търнбул скочи, внезапно разтревожен, но духът с лекота избягна уловката.
— Не знам. Знам само, че са милдарди.
Усмивката на адвоката в стил „котка излапва канарче“ си остана непомрачена.
— И всички тези милиарди постоянно витаят около нас, навсякъде, само че остават невидими, така ли?
— О, не. Много малка част от тях остават на Земята. И, разбира се, още по-малко запазват някаква връзка с хората. Повечето хора са ужасно отегчителни за нас.
— Добре, а колко според вас са останали на Земята? Към сто хиляди?
— Може да са дори и повече. Но предположението ви е близо до истината.
Търнбул внезапно се намеси:
— Бих искал да знам каква е връзката на тези въпроси с делото? Възразявам срещу разпита като напълно неуместен.
Уилсън можеше да послужи за пример на юридическо достойнство.
— Опитвам се да установя някои фактя с особено важно значение, ваша светлост. Те могат да променят целия характер на делото. Моля за още миг или два от вашето търпение.
— Адвокатът на защитата може да продължи — отряза Гимбъл.
Уилсън се ухили така, че пробляснаха и кучешките му зъби. Той отново се обърна към капещата пред него кръв:
— Така, вашият адвокат твърди, че покойният мистър Харли е позволил на едно „астрално същество“ да обитава дома му двайсет или повече години с неговото пълно знание и съгласие. Вижда ми се доста невероятно, но да приемем ли за момента, че такъв е случаят?
— Естествено! Та това е самата истина.
— Тогава кажете ми, мистър Дженкинс, имате ли пръсти?
— Имам ли… какво?!
— Много добре ме чухте! — сопна се Уилсън. — Имате ли пръсти, пръсти от плът и кръв, способни да оставят отпечатъци?
— Ами… не. Аз…
Уилсън устремно продължи.
— Или да разполагате със своя снимка… образец от почерка си… или каквато и да било материална идентификация? Притежавате ли нещо от този род?
Гласът определено прозвуча кисело:
— Какво искате да кажете?
Уилсън заговори рязко и заплашително:
— Искам да кажа: имате ли доказателства, че точно вие сте астралното същество, за което се твърди, че е обитавало дома на Зебълън Харли? Вие ли сте — или което и да е друго от неразличимите, безлики, неосезаеми, непознати ни същества — едно от столиците хиляди, които — според вашето собствено признание — кръстосват нашир и длъж Земята, бродят където си искат, неспирани от никакви решетки и ключалки? Можете ли да докажете, че вие сте някой изобщо?
— Ваша светлост! — Гласът на Търнбул се извиси почти в писък, когато той най-после намери в себе си сили да се изправи. — Самоличността на моя клиент никога не е била поставяна под въпрос!
— Но сега е! — изрева Уилсън. — Адвокатът на противната страна ни представя персонаж, когото титулува „Хенри Дженкинс“. Кой е този Дженкинс? Какво е той? Изобщо една личност ли е… или съвкупност от тези тайнствени „астрални същества“, за които трябва да вярваме, че са навсякъде, без никога да сме ги виждали? И ако той е една личност, то дали е въпросната личност? И как можем да сме сигурни в това, дори той да го твърди? Накарайте го да представи доказателство — снимка, акт за раждане, отпечатъци. Или да доведе свидетел, който е познавал поне още един дух и е готов да се закълне, че различава този дух от другия. Не успее ли, няма никакъв казус! Ваша светлост, настоявам съдът незабавно да обяви решение в полза на ответника!
Съдията Гимбъл се втренчи в Търнбул.
— Имате ли да кажете нещо? — попита той. — Доводите на защитата изглеждат напълно основателни. Ако не можете да представите някакъв вид доказателство, което да установи самоличността на клиента ви, нямам друг избор, освен да отсъдя за защитата.
За миг настъпи драматична тишина. Уилсън тържествуваше, а Търнбул беше ядосан и разстроен.
Как да докаже самоличността на дух?
И в този момент откъм свидетелския стол се разнесе спокоен и удивен глас: