Гривните като шника, така им викат, шепнешком, зад гърба.
За какви грехове е бил затворник този Зимогор?… Каква ли беля е направил? И после — как се е отървал?… Храна за тревогите — колкото щеш.
Но пък ето още: на кожената връв, стегнала една от плитките в косите на вянина, виси и се прелива във всички цветове на дъгата под слънчевите лъчи едро кристално мънисто. Значи нейде го чака я годеница, я съпруга. Това вдъхваше известна надежда. Току-виж, вянинът ще разбере как един баща може да се бои за сина си…
От бараката като черен фъндък козина изхвърча Прилепчо, докосна влажното рамо на господаря си, ала размисли в движение и кацна до кладенеца върху един килнат пън. Бранох за първи път срещаше нощна твар, която хич не се бои от дневната светлина. Вянинът тъкмо протягаше ръка към пешкира, ала видя животинчето, ухили се и плисна към него шепа студена вода от кофата. Прилепчо тупна от пъна, записука, премятайки се в мократа трева, после се покатери обратно и с удоволствие взе да тръска козинка. Ципата на едното му крилце беше разсечена от тясна резка неокосмена розова кожа.
През лицето на Зимогор пак се стрелна усмивка като бърза лястовича сянка и чак тогава Бранох окончателно съобрази на какво му напомня този човек. На куче. Да, именно на куче. Вълкодав от славната вянска порода невъзмутими, мълчаливи и невероятно свирепи песове. Външно този сой кучета силно приличаха на вълци. И люто мразеха горските си двойници. Знаменити бяха с безстрашието си. Пред цяла глутница не отстъпваха, бранейки господаря си.
Зимогор се озърна към пчеларя, поклони му се и започна да се бърше.
Бранох спря пред него, помълча и току изтърси:
— Лошо се отплащаш, достойни гостенино, за подслона…
Пешкирът замръзна в ръцете на вянина, той вдигна глава и се втренчи в домакина.
— Какво се е случило, добри ми човече? — произнесе бавно.
— А какво сте наприказвали снощи на малкия ми син? — отвърна с въпрос Бранох. — Малко поседя при вас в барачката, а сега се мотае като недоклан петел из къщи! Меч намерил в гората, точи го, торба стяга, кани се дома да напуща… С какво сте подпалили хлапака?!
Вълкодав не го биваше особено да сплита и разплита думи в засукани разсъждения. Че и какво да каже на разтревожения баща? Че ние, двамата странници, нямаме вина, а за това, че в главата на сина ти бръмбари бръмчат, не е наша заслугата, тъй че недей, стопанино, така да стоварваш — от болната глава, та на здравата… Истина си е, ама как да му го каже, без да стане кавга?…
На помощ се притече току-що събудилият се от дълбок сън след учените си занимания Еврих.
— Любезни пчеларю, вчера отрокът ти ни помисли за приятели на някакви побойници… — намеси се младият арантянин. — Стори ми се, че момчето завижда на онези хора за смелостта им, затова се е подлъгал да тръгне да търси щастие и слава в ратния занаят. Ние, то се знае, опитахме да го разубедим…
В този момент вратата на къщата хлопна и на двора се появи Асгвайр. Хлапакът бе облечен като за път, от пояса му висеше дълъг меч, затъкнат в грубо направена ножница. Асгвайр дърпаше кожена торба от ръцете на Радегона, която ситнеше подир него и се мъчеше да му я отнеме.
— О! — каза Еврих. — Комай и нашите слова не са били достатъчни…
Вълкодав мълком наблюдаваше ставащото на прага на дома на пчеларя.
Някога, много отдавна, когато Вълкодав още беше малко момченце и животът му в родния дом преливаше от щастие, той, поради неразумната си възраст, със завист и любопитство заглеждаше минаващите понякога странници. Някои молеха за подслон и малчуганът със затаен дъх слушаше разказите им за вълнуващи пътешествия, мечтаеше да види света, както правеха те…
Днес той, кръгъл сирак, коя ли подред година броди по света и завижда на онези, които имат дом, а у дома — семейство.
Младият сегванин тепърва щеше да проумява това.
Асгвайр се отскубна от майка си и тръгна с широка крачка към портата. Подмина вянина, като едва-едва му кимна. Не се озърна към родителите си, нито към братята и сестрите. Достатъчно трудно му бе да се бори с дочуващите се ридания на Радегона. Ако се озърне — решителността му ще се изсипе като брашно от съдран чувал. По-добре да си мисли за сегванските сказания за смели юнаци и героични воини. Те също са напускали родните стрехи, без да слушат майчините сълзливи молби, сърдити бащини упреци и възпиращи думи от други близки люде. Ала после!… После се завръщали начело на верни дружини, отрупани с почести и плячка, възпети в песни, обвеяни със слава… И през смях си припомнят насетне как някога не са ги пускали да вървят да дирят съдбата си!