Само че преданията говорят единствено за сполучилите, а премълчават колцина жадуващи да се прочуят са погинали мърцина, та даже и без вест.
Ако Бранох и Радегона биха заплашили сина с проклятие, сигурно щяха да успеят да го задържат. Но задълго ли? А и не бързаха да прибягват до толкова отчаяно средство — дали защото силно обичаха рожбата си, дали защото се страхуваха, че и това не би му попречило… Прилепчо почувства напрежението всред хората, разпери крилца и неспокойно засъска. Вълкодав скоси очи към зверчето и внезапно реши да се отплати на Бранох за гостоприемството му.
Асгвайр без малко да връхлети върху вянина. Уж странникът преди малко стоеше край кладенеца, а сега изведнъж сякаш изникна от въздуха и застана между него и портата. Младият сегванин спря стъписан.
— Хукнал си да се сражаваш? — полугласно подхвърли Вълкодав. — Е, хубаво. Хайде, нека съм първата ти победа…
В знак на доверие към стопаните мечът на гостенина висеше отвън на бараката, окачен на дървен клин, забит в стената.
Асгвайр шашнато замря, насилвайки се да съобрази: ама как така — хоп, хайде да се бием… Дланта на Вълкодав тутакси подпечати челюстта с нежен юношески мъх. Шамарът не бе силен, не заболя, ала пък бе много обидно. Синът на пчеларя отметна глава и злобно се втренчи в лицето на вянина. По-добре да не го беше правил…
Зеленикавосивите очи гледаха през него и бяха съвършено спокойни. В тях младежът не видя нито гняв, нито жалост, да не споменаваме пък страх… тоест изобщо НИЩО нямаше в тези очи.
И тогава Асгвайр изведнъж потръпна от необясним ужас, а мисълта, че вкъщи хич не е зле, за първи път се намести на най-убедителното място в разсъдъка му… Момчето тръсна сприхаво глава. Не! Глупости! Вече не за първа година се сбива със съседските хлапаци, вадили са му нож, а и той нож е вадил! Гордееше се, че не бяга от свада. Няма да побегне и сега. Няма! Може да е як този вянин, ама дали е толкова корав, колкото онзи подпийнал мелничар на тържището, дето имаше ръчища като мечок, а? Асгвайр го накара земята да целуне!… С какво Зимогор е по-инакъв от мелничаря!
Последвалото показа каква е разликата.
Хлапакът рипна срещу Вълкодав като луднало кутре срещу възрастен пес. Беше мъничко по-нисък от противника си. Насочи юмрука си право в скулата на вянина. Вълкодав не понечи да се изплъзне от удара. Просто пристъпи напред. Не много. Само Еврих от всички зрители притежаваше достатъчно навикнало око, за да улови какво се случва. Вянинът се отмести с цяло тяло от връхлитащия юмрук, оставяйки го почти да бръсне кожата, после приклекна рязко, завъртя се, направи нещо с ръце и се изправи като огънат и отпуснат дрянов прът…
… и Асгвайр вече безпомощно висеше на кръста му и не му остана нищо друго, освен конвулсивно да се вкопчва в дрехите на вянина, за да не тупне на глава. Земята му изглеждаше ужасно корава, даже не забеляза, че е държан здраво и надеждно, мислеше само, че рискува да си счупи врата, ако се изхлузи.
А Вълкодав, криейки усмивка под мустак, стиснал младежа по-сигурно от дървени пранги, се разходи, без да бърза, по обраслия с лайкучка двор към оградата. Почтената Радегона ахна и хукна да брани детето си, но Бранох я улови за ръката и свъси вежди. Той се досети какво възнамерява да направи гостенинът. Вървеше към купа слама, предназначена за покриване на пода в къщата. И в тази купа метна хлапака — с главата напред като в снежна пряспа.
Когато съумя да се измъкне, младежът бе бял от ярост и с червени бузи от преживяното унижение. Тресеше се от яд.
— Ти си гостенин! — кресна той, като изтърсваше сламата от косите и дрехите си, десницата му шареше да напипа изметналата се на гърба му ножница. — Само защото си гостенин, си още жив!…
— Всякакви гости има — каза Вълкодав. — По-добре не пипай меча, момче. Ще се порежеш, без да искаш.
Съвсем предсказуемо, Асгвайр задърпа дръжката на оръжието, острието се запъна, но при следващото зверско движение излетя и блесна във въздуха. Хлапакът се втурна да си просича път към свободата.
… Със същия успех, както и преди. След малко, докато Асгвайр изпълзяваше от сеното, фучейки и плюейки, вянинът разглеждаше с интерес меча му и мереше тежестта му на дланта си.
— Жалко — каза той на изправящия се младеж, — че глупак го е намерил.
Асгвайр светкавично се пресегна и стисна дръжката на оръжието, готов да кълца, да реже, да мушка… но запомни следващия миг само с неочаквана болка, която изкълчи китката му. Пръстите изтръпнаха и се разтвориха. По-късно щеше да разбере, че вянинът е можел без особено усилие да отсече глупавата му глава с отнетото острие. Ала тъкмо тогава не успя да го помисли.