Службата му засега беше безгрижна до неприличие, макар че Вълкодав не си позволи да се отпуска. И, както се полага на телохранител, пръв забеляза господаря на дома, който излезе навън.
— Госпожо… — каза той полугласно.
Пред хората Виона покриваше вълнистите си черни коси с традиционната нарлакска забрадка, но сред домочадието си позволяваше да следва обичаите на родината си. Връзваше я на множество плитчици, а тях събираше в дебел сноп на темето си, като свободните краища висяха на всички страни. Когато тя се затича към съпруга си, снопът се разпиля и плитките покриха гърба и бедрата й до средата. Майсторът прегърна Виона, като срамежливо се усмихваше на дойките и на Вълкодав. Твърде младата му жена стърчеше почти една глава над него. Ювелирът, който по цели денонощия не ставаше от мястото си на работния тезгях, имаше бяла, нецелувана от слънцето кожа, която изглеждаше безцветна. Тялото на Виона, родена в Западен Мономатан, лъщеше като тъмен бакър, зеленикавосините й очи блестяха като скъпоценни камъни в меден обков. Въпреки че живееха заедно вече година в любов и съгласие, имаха дете и сякаш самите Богове бдяха над тях, Улойхо така и не успяваше да свикне със сполетялото го щастие. Както и към това, че именно нему тя дари моминството си. Навярно я намираше за прекалено красива, за да е достоен за нея. Все му се струваше, че Боговете биха могли да намерят за такова съкровище по-добър стопанин. И всеки миг очакваше, че Те най-сетне ще забележат допуснатата грешка… и ще я поправят.
Изтерзан от тези си страхове, майсторът не забелязваше, че погледнат отстрани, особено щом застанеше до любимата си, той сякаш се издължаваше, та дори омразната гърбица ставаше по-малка — така го разкрасяваше обичта…
— Скоро отново ще танцувам за теб — каза му Виона.
— Аз също ти приготвих подарък, радост моя — отвърна ювелирът. — Облечи се за гости. Поканил съм човек, ще го посрещнем в „Скъпоценното ковчеже“.
Това никак не допадна на Вълкодав. Не е беда, когато момичето-господарка играе и палува в градината си. Тук всичко е свое, Домашният стопан8 е наблизо… стига да живеят в къщите на безпътните нарлаки духовете-стопани, разбира се. Но никак не бива да се показва неотдавна родила жена на чужд човек! Що за гост неведом? Ще мигне, ще я урочаса, и то така, че и цяла верста насетне заднешком да ходиш, даже и петите да си изтъркаш, не ще я развалиш!…
А Виона зарадвано целуна мъжа си по бузата и изтича към покоите си да се премени. Слугините не успяваха подир леконогата си млада госпожа. Вянинът с досада изля върху себе си кофа студена вода, отмивайки потта, и бръкна в торбата си за чиста риза.
Досега не беше стъпвал в „Скъпоценното ковчеже“ на майстора Улойхо. Вълкодав само знаеше за тази специална любима стая в дома, дори беше зърнал вратата й, докато в първия си ден като телохранител оглеждаше всички входове и изходи на къщата. Знаеше още, че гърбавият ювелир е хвърлил доста труд за тази стая, превръщайки я в същински палат. И комай наистина създал нещо като ковчеже със скъпоценности, достойно да помества чудесата на неговия занаят. Тези чудеса никак не вълнуваха Вълкодав.
Вървейки след Виона към заветната вратичка, вянинът все се питаше що за гостенин чака майстор Улойхо. И за подаръка, който възнамеряваше да купи от този гост. Трябваше много да внимава. Защото, ако се обърка нещо — кой е отговорен? Телохранителят е виновен. Не си е вършил работата, ще кажат. Недогледал.
Слуга отвори вратата пред младата госпожа и вянинът пристъпи подир нея в скъпоценния чертог.
… Така става с неопитните воини, когато напират да се гмурнат в кипежа на боя, стремглаво изскачат иззад ъгъла… и получават боздуган по шлема, пак добре ако не острие на секира по челото…
Стаята нямаше прозорци. Осветяваха я две маслени лампи, изкусно укрити в издатините на каменната облицовка. Виона привично ги запали и Вълкодав отново видя кадящите факли в полумрака на подземията… Чевръстият Прилепчо се стрелна от рамото му и по стената се мярна сянката му… Отпред звънна метал о камък. Пещерно ехо донесе ругатни, плющене на камшици и хрип на десетки хора на ръба на изтощението…
8
Руската дума е „домовой“, което като роля отговаря на българския стопан — покровител на дома. Разликата е, че у нас стопанът често е в образа на смок и живее под прага, докато руският домовой няма определен облик, най-често се мярка във вид на нещо дребно и рошаво, обитава тъмните ъгли на къщата, килера или под зиданата, характерна за студения климат печка. — Бел.прев.