Еврих пак кимна към сякаш патинирания камък и повтори:
— Та знаеш ли откъде й е името?
— Кажи?… — предаде се Вълкодав, само и само арантянинът да си рече приказката и да млъкне.
— В книгата на Салегрин Достопочтени „Описания на страни и земи“ има записана една легенда за древно племе крилати хора, обитавали тези места…
— Ммм? — престори се на учтив вянинът. Окураженият Еврих продължи без драматични паузи:
— Когато някой крилат човек усещал настъпването на старостта или когато бил на път да загуби способността си да лети, той идвал тук и се хвърлял в урвата. Затова тази канара е наречена Прекършени криле. Прекрасно предание, не мислиш ли?
— Мисля, мисля — промърмори Вълкодав, докато всъщност се питаше защо книжните плъхове като Еврих винаги смятат легендите за прекрасни. Даже когато преданието е смразяващо или гадно, като например онова за сакаремския шад, който заварил дъщеря си в прегръдките на коняря и заповядал да я удавят. За „прекрасно“ в тази история минаваше уточнението, че тежестта за давене, вързана към нозете на нещастницата, била не какво да е, ами пълен чувал със злато. Наистина прекрасно.
Еврих пък в този момент за пореден път изпита огорчението, че варваринът все пак е безкрайно далеч от разбирането на висшата поезия.
Точно в този момент Вълкодав наистина бе много далеч от поезия, както и от записаните бръщолевения на отдавна умрял умник. Защото тъкмо тогава Прилепчо, който мирно дремуцаше, вкопчен в направеното нарочно за него клупче от корава кожа към ножницата на меча, изведнъж се пробуди и тревожно засъска, след което се покатери по рамото на Вълкодав и се изстреля нагоре във въздуха!
Зверчето обичаше да спи денем, ала животът му с Вълкодав го беше научил да действа, когато е необходимо, без оглед на тъмнина или светлина.
Вянинът проследи с очи стремително възнасящото се черно петънце… и зоркият му поглед различи движение високо горе, досами ръба на стръмнината. Вълкодав напрегна очи. Към пропастта бавно, с мъчителни конвулсии пълзеше човек. Появи се глава, провиснаха дълги коси, тънки ръце трепереха от напрежение, вкопчвайки се в скалата. Сега ще последва последното усилие и…
Еврих стреснато отскочи встрани, когато Вълкодав мълком се освободи от торбата си и се втурна презглава през площадката. Младият арантянин съобрази какво става едва когато отгоре, премятайки се във въздуха покрай ръждивосивата скала, прелетя човешко тяло. Изглеждаше крехко и леко… но надали щеше да се плъзне като птица без опасност за себе си. Вик на изненада и уплаха замръзна в гърлото на граматика.
Вълкодав имаше чувството, че тялото пада много бавно, сякаш е пухче. Не се учуди. Времето винаги сякаш забавяше течението си, когато той концентрираше цялото си същество да реагира бързо. Затова успя да притича дотам, където клетникът щеше да потроши костите си върху коравия камък. Вдигна ръце да пресрещне падащия… забеляза, че е жена… че дрехата е разкъсана, че е изцапана с кръв… че лицето е обезобразено от побой. Затворени клепачи, прехапана долна устна…
Щом докосна дланите на Вълкодав, тялото престана да бъде безтегловно. Удари спасителя си със страшна сила, събори го и го прекатури. Вянинът успя да си помисли, че все пак е омекотил смъртоносното падане на непознатата.
После главата му се срещна с издатина в камъка и светът наоколо потъмня и оглуша.
Каквито и да ги е разправял онзи достопочтен Салегрин, хората нямат крила; нито сега, нито преди са имали…
Първото, което долови възвръщащото се съзнание на Вълкодав, беше жално хленчене, плач. Прилепчо?… Не, не е Прилепчо. Нещо твърдо подпираше лявото слепоочие на вянина, тъкмо там бе свила гнезденце гадна болка със зъби на бобър. Вълкодав отмести леко глава и отвори очи. Лежеше възнак и виждаше остро каменно ребро, белязано с дълга неравна ивица кръв. Досети се, че Неканената Гостенка за пореден път е подминала душата му, не я е улучила с половин нокът.
Вълкодав се надигна на лакти и се озърна по посока на плача.
Еврих седеше, подпрял гръб на отвесната скала, и утешаваше в прегръдката си съществото, спасено благодарение на чудодейната милост на Боговете и намесата на Вълкодав. Младият арантянин обърна лице към вянина, а в очите му се четеше ужас, сякаш виждаше отвъдното. Ала щом „дивакът“ се размърда, изразът на Еврих се смени с неописуемо облекчение. Вълкодав се изправи и се приближи, предпазливо опипвайки кървящата резка на слепоочието си. Парче кожа с коса висеше над зверски ожуленото о̀ камъка.