През това време гостенинът с уважение и жив интерес оглеждаше „Ковчежето“.
— Ти, добри ми майсторе, си слизал в рудник, нали? — попита той, настанявайки се.
— Уви, не — кротко въздъхна Улойхо. — Аз и в града не всеки ден излизам.
Сегванинът разпери ръце в преувеличен жест на удивление:
— Тогава откъде така добре знаеш как изглеждат недрата земни?
Майсторът се притесни, явно така и не свикнал още с похвали, но доволен да ги чува:
— Ами… питал съм… знаещи люде…
Вълкодав стоеше зад гърба на господарката с кръстосани на гърди ръце и си траеше.
Търговецът на скъпоценни камъни кимна на телохранителя си, който май беше повече обикновен слуга и носач, отколкото пазач, както го определи наум Вълкодав, и онзи постави кутията върху масичката. Сетне сегванинът свали от врата си неочаквано дълъг ключ на верижка и го пъхна в малка ключалка, вградена в кутията всред метални дантели. После вдигна капака.
Виона ахна възторжено. Улойхо доволно се усмихна. Сегванинът се облегна назад в креслото, радвайки се на произведеното впечатление. Слугата-пазач зяпаше богатство, което не беше негово. Опитни хора така не се държат, рече си Вълкодав. Телохранителят, както всички останали люде, има право да обича или да не обича скъпоценни камъни, това никого не засяга, освен него самия. Но да си позволи заради купчина скъпоценни камъни да се отвлича от службата… Самият Вълкодав изобщо не надникна в кутията, дори косо и бегло. Втренчено дебнеше гостите.
— Ще ги обкова в сребро — каза ювелирът на съпругата си. — И ще ги нанижа в гердан. Или като корона ще ги наредя. Вземи, нека видя как ти стоят в косите!
Безбройните плитки на Виона бяха скрити под забрадката от очите на чуждите мъже, от което нарлакската премяна се издуваше нагоре като мономатански тюрбан. Виона протегна ръка към кутията и извади от черното кадифено гнездо парченце, сякаш откъртено от застинало море или от твърдта небесна… то искреше с ледено-светлосин звезден огън. Тя държеше светещото камъче толкова грижовно и предпазливо, все едно се страхуваше да не го счупи, да не го разпилее като крехка ледена висулка. Доближи камъка към тъмносинята коприна на забрадката, обхванала смуглото й чело, и стана ясно, че именно там му е мястото. По-добро не можеше да се измисли.
Слугата на търговеца с мъка се откъсна най-сетне от съзерцаването на бляскавите топази и сега алчно зяпаше Виона.
Господарят му също откровено се любуваше на младата стопанка, но по-скоро с бащински взор.
— Тези камъни — каза той — са добити под Големия зъб, от четирийсет и трето минно ниво. Шлифовал ги е, доколкото знам, самият несравним Армар.
Никой отстрани не би заподозрял, гледайки лицето на Вълкодав, че тези думи имаха някакво значение за него. Майстор Улойхо се пресегна към сандъчето с инструментите и извади оттам дървена касетка със силно издраскана повърхност — очевидно бе доста употребявана. Отвътре обаче бе облепена с велур. В мекото гнездо, само по себе си приличащо на скъпоценност, лежеше голяма двойно изпъкнала леща от стъкло, обхваната с метален пръстен, а до нея — красива дървена дръжка. Ловките пръсти на гърбушкото живо прикрепиха дръжката към пръстена със стъклото.
— Охо, я какво чудо имаш, майсторе! — търговецът даже се наведе напред. — Какво е то, господин Улойхо? Да не би да е магическо огледалце, надничащо в самата душа на камъните?
— Почти позна — засмя се дребният ювелир. — Извънредно рядко и скъпо приспособление. Присъщо му е свойството многократно да увеличава всяка дреболия, към която погледнеш през него, като подчертава и достойнствата й, и недостатъците. Такива стъкла изработва в Галирад славният майстор Остей. Зная, че мнозина занаятчии като мен се стремят да се сдобият с тях.
Майстор Остей!… Вълкодав отново остана външно съвършено невъзмутим, но сърцето му се стопли. Ето, живееш си и не знаеш къде те дебне капанът, плод на стара вражда, а къде някоя безсловесна вещ ще ти напомни за добър приятел…
— Може ли?… — протегна ръка сегванинът. И се зае с увлечение да изучава собствените си камъни, от време на време цъкайки с език и клатейки глава. — Такова стъкло и на мен, скромния прекупвач, би донесло немалка полза. Защото доста люде се навъдиха днес, склонни към измама, а колко изкусни са понякога творците на подправени скъпоценни камъни, не на теб трябва да се говори за това. Ще позволиш ли да измеря още сега твоето стъкълце, за да си поръчам същото?