— Съпругата на майстора е дошла от далечна страна и още не е привикнала тук. Господин майсторът ме взе, за да й е по-спокойно.
Търговецът измери с поглед снажния вянин и очите му закачливо блеснаха. Сигурно си рече, че сакатият ювелир е сътворил голяма глупост, поставяйки такъв мъжага да пази красивата му жена. Ала въпреки опиянението, опитният сегванин се усети навреме и си затрая, преди да е изтървал нещо обидно за дома, в който бе поканен и където му оказаха всички почести.
Слугата му обаче, въпреки че не вкуси от виното, нямаше толкова здравомислие колкото господаря си.
— Та значи, ти все си с нея, тъй ли?… — жадно се поинтересува той, докато крачеха към портата по пътеката през градината. — И денем… и нощем?
Мислено Вълкодав прокле твърде дългия си език, но нищо не продума. Прекупвачът с явно неудоволствие се озърна към слугата си. Онзи не забеляза това. Мръснишкото му, неутолено любопитство го изгаряше отвътре. Той достатъчно време се въртеше в богати домове и беше си изяснил, че слуга със слуга винаги успяват да се договорят. И малцина измекяри ще изпуснат възможността да споделят някоя и друга клюка за господарите си. Той едва дочака търговеца да излезе на улицата. Премести от ръка в ръка торбичката с купените чудо-стъкла, обърна се към вянина и запита направо:
— Преспа ли вече с нея?… Бива ли я…
Хората си мислят, че плесницата, дори да е с все сили и от душа, ранява повече гордостта, нежели тялото. Такива хора грешат. По-късно Вълкодав не намери оправдание за себе си — един достоен ученик на Майка Кендарат би следвало да се държи другояче. Да речем, би могъл да срази мръсника с остро слово. Такова, че дълго да му държи влага и да му пропадне желанието занапред да дава воля на гнусния си език. Вянинът даже, макар и трудно, намери подходящ отговор. Измисли го — и разбра, че по-добре щеше да стори, ако си беше премълчал, оставяйки пакостните речи да увиснат във въздуха. Като секира над главата на произнеслия ги. Ала за подобни неща Вълкодав се сети чак после. А в онзи миг той направи най-лошото, което можеше да се направи. Завъртя се насреща и залепи здрав вянски шамар на младия сегванин. Именуван също така „обърната лодка“ заради свиването на дланта в шепа.
Слугата на търговеца не беше по-хилав от Вълкодав, но „обърнатата лодка“ просва дори онези, които устояват на крака след удар с юмрук. На цапардосания му се струва, че главата му се е пръснала. Или поне са забили в нея клинец за подкови. Жестока болка се врязва в дъното на мозъка, лишава взора от способността да се прицели във врага, отнема усета къде е горе и къде — долу. Лицето на сегванина омекна некрасиво като на пиян или спящ, очите станаха разногледи и той взе да се свлича.
Вълкодав видя как безволната ръка изтърва кожената торба със скъпоценните стъкла, тя се преметна във въздуха и взе да пада към плоския камък, който отделяше павираната пътека през градината от паважа на улицата…
Взрян в летящата торбичка, Вълкодав закъсняло се опомни и гневът му изстина в миг. Не биваше така. Бели косми си има вече в брадата, пък губи самообладание, досущ неразумно голобрадо момче. Той съзря собствената си длан, която се гмурна подир падащата скъпа покупка и застана между торбата и камъка. Едрите тежки стъкла чукнаха едно в друго, звъннаха през кожата, ала глухо, понеже всяко бе увито в парцалче. На вянина мъничко му олекна на душата. Деянието му все пак не бе непоправимо.
Вълкодав се надигна и връчи торбата на стъписания търговец. Младият му слуга през това време шареше по земята с ръце, безуспешно мъчейки се да се изправи поне на четири крака. Плачеше, жално хленчейки, като дете. Нищо, скоро ще му мине. Вянинът навъсено изгледа господаря му, очаквайки съвсем заслужено да го наругаят. Известно е, нали, с какво обикновено свършват кавги между ратаи. Или с раздор между господарите им, или двамата стопани съвместно наказват виновния. Търговецът обаче кой знае защо мълчеше, не бързаше да се застъпи за съплеменника си и да хукне да се оплаче на майстор Улойхо. Наблюдаваше как човекът му се изправя върху несигурни нозе, вкопчвайки се в стълба на портичката. И щом накрая успя да застане и взе да размазва сълзи, сополи и прах по лицето си, прекупвачът на скъпи камъни рече на Вълкодав — спокойно и дори с уважение:
— Благодаря ти, че даде урок на скудоумния ми роб.
И чак тогава вянинът съобрази, че търговецът, по занаят задължен да има остър слух, бе чул всичко. А сегванинът се обърна към слугата си… и го зашлеви по другата буза.
— А това ти е от мен — каза сдържано ядно. — Друг път да не дрънкаш!
За късмет на глупавия момък, господарят му не владееше „обърната лодка“, затова от втория шамар русата му глава само леко се люшна настрани. След като кимна на Вълкодав, сегванският търговец се обърна и с достойнство закрачи по улицата. Слугата се тътреше след него, все още хленчейки. Вянинът откъсна очи от унизено прегърбения младеж. Чувстваше се гадно.