— Не е ли изтървала Виона дума като „Покусители“? Вдигнали ръка?…
Той повтори прякора на всички известни му езици.
— Да, като че ли… — сви рамене Улойхо. — Като че ли… май имаше нещо подобно, макар че не помня добре…
Зловещото пукане, едва уловимо на слух, се превърна в отчетлив страховит бумтеж.
— Кажи ми още нещо… — неволно привеждайки се напред, попита Вълкодав. — Откога Виона е обзета от страх?
— След като роди… Три месеца излиза.
— А кога е избягала от храма? Преди година? Две, три?…
Майсторът се намръщи, сбръчка чело, мислеше. Бе усетил безпокойството на телохранителя, затова искаше да е възможно най-точен.
— Около две години и половина — пресметна той. — Или малко отгоре. Тя, според мен, сама не е наясно… Но защо разпитваш за това, Вълкодав? Знаеш ли нещо?…
Говореха в градината и майсторът не можа да не забележи, че от един момент, продължавайки беседата, вянинът бе намерил с очи Виона и вече не я изпускаше от поглед. Сякаш в готовност с един скок да се озове до нея.
— Не съм сигурен — каза Вълкодав. — Но искам жена ти колкото може по-малко време да прекарва сама. Когато ляга да спи, нека до нея има бодър човек. И не позволявай никой чужд да я доближава, ако не съм наблизо! Никой. Ни човек, ни звяр, ни птица… Дори да й подарят коте… или кос в кафез — не бива да й се дава да ги докосва.
Лицето на Улойхо стана още по-бяло. Личеше колко е стреснат от тези слова. „Капризът“ на родилката, обясняван от приятелите на Кей-Сонмор с това, че жената е луднала от собственото си мляко в кръвта, се оказа нещо далеч по-страшно. Нещо, способно да отнеме от майстора като по чудо придобитото щастие. Непоносимо му бе даже да мисли за това. По-добре да умреш, преди да го преживееш…
— Още нещо — додаде вянинът. — Няма да напускам дома ти нощем.
И усети тънките пръсти на дребния ювелир върху китката си. Бяха изненадващо силни, резки и опасни.
— Вълкодав!… — прошепна сподавено майсторът. — Кажи ми направо, кой заплашва моята Виона?!
— Богинята Смърт — каза вянинът. — Ако не съм се подвел по хорските приказки и сам не бъркам, Онази, на Която съпругата ти не е пожелала да служи, у нас наричаме Морана. Смърт. И не друг, а Тя ще дойде за Виона на хилядния ден след бягството от храма.
Изтощителната работа и гладът бързо убиват в мъжете плътското влечение към женската хубост, станала недосегаема като слънчевата светлина. Остава само една глуха печал, тягостна мъка, сходна със сърбежа и болките в липсващите крака на сакатия халисунец. Именно той разказва на другаря си по окови за един храм, скрит от света всред задушливата зеленина на южните гори. Само дето нарича страховитата Богиня малко другояче — Всеприсъщата, а домът й, според него, стои не е западния край на Мономатан, а е дебрите на сакаремските блата.
„Този храм е издигнат от арантяните… — дрезгаво дишайки, говори халисунецът. — У тях нищо не е като при хората. Името на тяхната Богиня на Любовта никога не се изрича гласно, толкова е велика и ужасна. Арантите и викат Най-прекрасната или Всеприсъщата. Нейните служители събират по цялата земя хубавки момичета… съвсем младички, дето още не си цапат полите…“
Двамата каторжници лежат в непрогледната тъма, плътно притиснати един към друг в тясна пукнатина под тежка канара. По-точно лежи халисунецът, а вянинът е надвесен над него на четири крака с болезнено килната глава. Веригата от нашийника му се губи под канарата, в срутената маса натрошен камънак.
„Жреците от храма на Богинята владеят стари, забравени в днешния свят изкуства — продължава безногият. — Говори се, че самата Най-прекрасна ги научила. Какво и що, аз не мога да ти кажа, но те вземат момичетата и довеждат красотата им до немислимо съвършенство. После девойките стават жрици. И тогава Богинята им дава способността да причиняват смърт. Много е строга тази арантска Най-прекрасна. Ревнива. Не понася да й се нарушават заветите, а наказва само по един начин…“
„Що за Богиня на Любовта е тогава…“ — сумти Сивият пес. Чуждата вяра рядко предизвиква у него одобрение. Освен това никак не може да забрави, че ако падналите от свода камъни помръднат още мъничко, ако сипеят се свлече още, измятащият се нашийник ще му строши врата. Ще остане да лежи тук мъртъв. Мисълта за това прави малцина по-разговорливи и добри.
„Ти ще слушаш ли, или ще ме прекъсваш на всяка дума?!…“ — възмущава се халисунецът.