Сивият пес мълчи. Отдавна вече не усеща нито лактите си, нито коленете. Изтръпнали са до безчувственост. Другарят му обидено стиска устни, не продумва. Само хърка, мъчейки се да си поеме дъх. В мрака другият шум иде от слягащите се дребни каменни трошици.
„Е, ще слушаш ли умните хора, или пак ще ръмжиш?“ — осведомява се халисунецът.
„Добре, хайде…“ — сумти вянинът. Струва му се, че притисналата го отгоре канара бавно, но сигурно го размазва, приближава го към пода.
„Хайде!… Горска душа безпросветна си ти… Добре, от мен да мине, не ти се сърдя. И така, идват в храма поклонници и мнозина от тях желаят да изпитат вярата си, искайки благоразположението на Богинята. Усамотяват се с прекрасните жрици, които ги възнасят към висините на блаженството… — Сакатият с въздишка роши с осакатена длан сплъстената си брада. — Но онези, които са разгневили Богинята, гинат направо в ложето!“
„От какво? От блаженство? — недоверчиво пита вянинът. — Така не става. Будалкаш ме…“
„От блаженство!… Ха!… От страшни мъки!… Защото прекрасните жрици имат скрити зъби между бедрата си и захапват грешните мъже за… хъм… — Млъква за малко, въздиша. — Може и да си прав. Избудалкали са ме навярно“.
Сивият пес опитва да помръдне глава. Дебелата верига скърца и разбутва дребните камъчета.
„Но може и да е истина! Ти откъде би могъл да знаеш? — изхърква халисунецът. — Много ти разбира тиквата…“
Сивият пес не отговаря. Според вярата на народа му споровете не са угодни на Боговете. В спор лесно се изричат обидни слова, а с това се умножава неправдата по света. А и може би халисунецът има право. Какво, наистина, разбира той, дето не е целувал момичета, откъде може да знае нещичко за любовта?…
„Чул съм — продължава другарят му, — че гибелта на грешните мъже е нищо работа. По-сурова е Най-прекрасната с онези жрици, дръзнали да откажат да й служат. Ако някоя девойка избяга от храма, Богинята отмерва хиляда дни. А насетне праща подир бегълката Безименната Смърт…“
„Какво ще рече това — Безименна?“ — пита младият вянин. Диша се все по-трудно и тежко, по лицето тече миризлива пот, смесена с мръсотия. Трябва да устои. Рано или късно ще ги изровят. Не защото някому ще домилее за затрупаните затворници. Твърде добра жила има тук, нея няма да искат да загубят.
„Това и ще рече — Безименна! Човекът, дето ми разказа това, знае само за две дръзнали да избягат. Те, ясна работа, веднага си намерили покровители, знатни, богати… при тяхната хубост никак не е трудно! И, какво мислиш, че станало накрая? На хилядния ден на първата девойка някой й разкъсал гърлото и тя се задавила с кръвта си. А на втората къщата й изгоряла, също хиляда дни след като избягала, жената загинала в пламъците. Хората разправяли, че и двамата велможи доста злато прахосали, за да издирят злосторниците, но никого не заловили. Даже следи не открили. А ти викаш — будалкане…“
„Лоши неща се творят в името на тази Богиня… — пресипнало съска Сивият пес. — Аз не бих се молил на такава…“
„Ти си глупав и нищо не схващаш! — сърди се халисунецът. — Молитви се отправят не само от обич, но и от страх!“
Прав е. Отново е прав. По времето на Великата Тъма сред вяните също се пръкнаха почитатели на Морана, които се надяваха да измолят снизхождението й. Някои дори я величаеха като Майка Велика и Наказваща. Ала Тъмата се разсея не заради поклоните им. Разпръснаха я онези, които с боен чук и с меч последваха пътя на Светлите Богове…
Момъкът, когото още не скоро ще почнат да зоват Вълкодав, пак отбягва спора. В тъмнината пред очите трептят и се разширяват цветни петна. Ако срутването не бъде бързо разчистено, Онази, Която споменаха одеве, ще се появи, за да грабне душите им. Да, така може да стане. Ще стане. Ала пак не ще прошепне молитва от страх, нищо не ще го накара да стори такава жертва. И нека онези Богове, на които им се услажда човешката боязън, ме наказват както поискат. Няма да пълзя пред тях само заради това, че са по-могъщи от мен! Няма! Няма…
Халисунецът говори ли говори, а после млъква и само хлипа. Ридае тихо и попържа другаря си, защото вянинът вече не му отвръща, а пипнешком сакатият не може да разпознае жив ли е още Сивият пес…
Все пак ще ги изровят накрая. Живи. Ще мине време и вянинът ще се запознае с истински арантянин от Арантиада. И той, волнодумен столичен учител, след като изслуша кошмарната легенда за тайния храм с прекрасните жрици, ще се присмее на невежия варварин. Най-прекрасната, ще каже той, съвсем не е сурова. Във всеки смисъл. И никого не наказва. Най-много да те лиши от мимолетното си благоразположение, ще го подари другиму. И толкоз. А Нейните храмове не се таят в глухи гъсти гори, издигнати са на людни места, където винаги цари веселие и празник. И никой не се опасява нито за мъжеството си, ни за женствеността, а тъкмо обратното. Защото Най-прекрасната учи хората на хиляда начина да отразяват ликуването на духа в радостите на плътта. Ето на какво учи. Как щастливо да подаряваме живот. А не как да се отнема този свещен дар. Убийството изобщо е ужасен грях пред лика й…