Заедно със сакатия стопанин обаче той все пак разпита подробно Виона. Младата господарка чак заплака горчиво, но вянинът настоя и тя, като зарида още по-безутешно, призна, че наистина очаква смъртта си. Скорошна, неотвратима и страшна. Виона падна на колене пред мъжа си и замоли за прошка, задето толкова рано го напуска. Улойхо с треперещи ръце я вдигна и прегърна силно, едва сдържайки своите сълзи, а тя протегна длан и се вкопчи в лакътя на Вълкодав като захлипа:
— Мен няма да спасиш, но защити сина ни!… Вездесъщата… ако Нейната прокоба се стовари и върху него…
Тя се отскубна от съпруга си, грабна младенеца и се опита да го тикне в ръцете на вянина. Вълкодав мъчно губеше външното си спокойствие. И не под натиска на риданията на жената, която му бе поверено да брани. Без да му трепне нищо по лицето, той невъзмутимо я погледна в очите и каза:
— Нека първо минат през мен, момиче. Знаеш ли колко пъти съм убиван? Никой досега не е успял да ме довърши.
— Не мисли за мен… — пелтечеше, без да го слуша Виона. — Сина… сина ми опази…
— Не се погребвай сама, преди да ти е дошло времето — каза вянинът. — Пожали мъжа си, виж го, плаче вече.
Лошото беше, че и тя точно не знаеше кога настъпва прокълнатият хиляден ден.
Еврих обичаше да идва у ювелира, зажадняла му бе душата за разнообразие. Беседите с двуцветните жреци по същия начин го развличаха и даваха храна за ума му, да не споменаваме щастливата възможност да блесне с вещина пред разбиращ събеседник. Никила, а особено белокосият му Наставник, бяха доста над полуграмотния варварин, който отваря уста два-три пъти дневно… а като си я отвори, то е за да изтърси нещо, което Еврих би предпочел да си спести…
След като се сдуши с Учениците на Близнаците, младият арантянин започна често да си почива от писарските занимания в „Сегванска зъбатка“, като отиваше в Дома на жреците. Още повече, че Лудата Сигина окончателно се пресели в лечебницата, напускайки „Нардарски лаур“, за да се грижи заедно с жреците за болните, при това Учениците оказваха на селската смахната необяснима почит.
Познанството с майстор Улойхо пък обещаваше забележителна глава в пътните записки на граматика в качеството му на Събирач на мъдрост. Когато ювелирът го покани да дойде пак на гости, Еврих прие с радост. Белята стана, защото бе загубил предпазливост. Докато си приказваше с Учениците, той с гордост спомена за поканата и изрази задоволството си, че ще прекара приятна вечер с Улойхо и неговата съпруга. Наказанието последва незабавно.
— Ще дойда с теб — безметежно заяви Сигина. — Ще има какво да разказвам на синовете си, когато те най-сетне се завърнат при мен.
Цял ден Еврих се чудеше как да се отърве от малоумната старица. Не желаеше да обижда Сигина, а без да го стори, не би успял да й откаже. Ученият, чиято книга бе удостоена с честта да се съхранява в Силионската библиотека, скоро изчерпа красноречието си и се убеди, че всякакви слова отиват безполезни на вятъра. Щом стана ясно, че Сигина или не схваща напълно прозрачни намеци, или се прави, че не ги разбира, като предпочита те да минават покрай ушите й, Еврих мислено махна с ръка. В името на мустаците на Морския господар, които присъхнали към скалите на брега, докато Той гледал как се къпе Най-прекрасната!… — плю той наум. — Нека да става каквото ще! Може пък да е съдба…
Вълкодав никога не бе помислял, че един ден ще завиди на безсемеен и бездетен човек. А виж ти — и такова нещо доживя. Икташ седеше в отсрещния ъгъл на „ковчежето“, мъждукащите лампи хвърляха трепкави сенки върху лицето му, а Вълкодав му завиждаше. Мургавият нарлак изобщо не приличаше на телохранител. Още повече телохранител на толкова важен човек като Сонмор. Никой не му се мръщеше заради неприятното втренчване, присъщо на другите пазачи. Защото той не се втренчваше. Винаги спокойно и ведро усмихнат, досущ учтив слушател от обикновените гости, той гледаше Еврих, който увлечено споделяше впечатления от своите пътешествия. И въпреки това вянинът бе сигурен, че Икташ подмолно наглежда всеки присъстващ в стаята. И доста зорко при това. Наблюдаваше своя приятел и господар Сонмор. Следеше Еврих, който по навик твърде енергично описваше разни свои преживелици и току подскачаше, размахваше ръце, крачеше напред-назад с наметало, прехвърлено през ръката. Наблюдаваше и стопаните на къщата. Не изпускаше от вниманието си Сигина, която кротко си плетеше нещо в ъгъла зад масата. Дебнеше и самия Вълкодав. Ако незнайният убиец едва-едва се издаде, разсеяният наглед Икташ ще го забележи — сигурно пръв от всички.