На коленете на Еврих лежеше наглед току-що съзряло момиче с изящна и крехка снага, която сякаш притежаваше леките кости на птиче. Парцали вместо дрехи, грозни синини по голата плът… Навярно още живееше и доволно се оригваше онова похотливо говедо, по погрешка оформено от Боговете в човек. Мъж.
Еврих комай беше успял да убеди клетата самоубийца, че е попаднала при приятели. Тя вече не се дърпаше от ръцете му, тъкмо обратното — вкопчваше се със слаби, съвсем детински пръстчета в ленения ръкав на граматика и ридаеше безутешно, опитвайки се да говори. Беше непозната, странна свирукаща реч. Ако можеше да се приеме за реч де, може би девойката просто хълцаше. Еврих не разпозна нито една дума.
— Приказвах й на всички познати ми езици — тихо промълви той. — Нищо не разбира, горката. Ето, само чурулика като синигер.
Вянинът не отвърна и се отпусна редом до тях на колене. Хвана девойката за ръка, стисна клепачи… И, изумявайки спътника си, започна да издава същите звуци, по-уместни да излитат от гърло на птица.
Момичето трепна силно, отвори с мъка подутите от побоя очи и отговори — порой от свирукане и цъкане, прекъсвано от сълзи. Трепереше като от жесток студ. Еврих със закъснение смъкна топлото си наметало и покри раменете й. Крадешком наблюдаваше другаря си и това, което виждаше, го плашеше все повече и повече. Обикновено лицето на Вълкодав не бе по-изразително от някой боров пън. И когато такова лице изведнъж стане неприкрито заканително, студено и убийствено, наистина буди страх… И означава само едно — че нечии часове са преброени, и то преброени хладнокръвно, необратимо и безпощадно.
— Тя е вила — рече накрая Вълкодав, пускайки дланта на момичето. — От племето Деца на сутрешната мъгла.
Еврих кимна, устата му внезапно пресъхна. Вили!… Именно така се наричаше митичният крилат народ, за който разказваше в книгата си добродетелният учен, предшественик на арантянина. При други обстоятелства Еврих не би сдържал любопитството си и непременно би започнал жадно да разпитва, за да може после да напише забележителна глава в своите „Допълнения“… ала не и сега. Езикът му направо се вдърви.
— Помниш ли наемниците, на които хлапето на събирача на див мед толкова се възхищаваше? — продължи вянинът. — Тяхно дело. Срещнала ги след първия си нощен дъжд. Рекла си, че хора са се изгубили и слязла да ги упъти, да им предложи помощ. А те застреляли нейния симуран… — Вълкодав скръцна със зъби и млъкна. Нямаше нужда да описва какво се е случило нататък.
— Лоша работа… — съумя да произнесе дрезгаво Еврих. Вдигна потрепваща ръка и замилва мръсните, поругани от долни негодници някога разкошни светли коси на девойката.
— Лоша я! — изръмжа вянинът. — Е, поне племето й лети насам…
Еврих трескаво завъртя глава и замръзна с отворена уста. Помисли си поразен, че не всеки земен владетел е имал щастието да зърне подобно великолепно зрелище.
Иззад висок каменен стълб, роден брат на Скалата на Мъглите, украсен с бяла снежна забрадка, един след друг в небето се появяваха могъщи крилати създания. Легендарните симурани надвишаваха по размери дори прочутите сакаремски скални орли, с помощта на които тамошните ловци преследват вълци. Отдалеч зверонебоходците напомняха на големи стройни кучета, получили от щедрите Богове широки ципести криле. Докосвайки с колене ципите, на гърба на всеки симуран седеше по един ездач.
Вълкодав стана и приветствено вдигна десница. Прилепчо запърха във въздуха над главата му като водно конче.
Симураните пикираха към площадката и скоро Еврих видя, че яхналите ги хора са дребни и крехки като момичето, което се свиваше под мекото вълнено наметало. Сърцето на граматика замря, когато симуранът начело, кафеникавочерен, вероятно водачът на ятото, вдигна вихрушки с крилете си, увисвайки за кратко, преди да кацне. Прилепчо бързо заби нокътчета в рамото на Вълкодав, за да не бъде издухан надалеч. От гърба на симурана скочи стегнат и жилав мъж с посивели коси. Гордо лице, властна осанка — вожд! Някак дори не се забелязваше, че на ръст предводителят на вилите едва достигаше до гърдите на Вълкодав. Вянинът му се поклони като на по-старши. И изчурулика нещо, което Еврих доста предпазливо прие за приветствие.
Другите зверонебоходци докосваха с яките си нокти ръбестия камънак, а дребните ездачи слизаха от рошавите им гърбове. Всички бяха мъже. Втурнаха се към Еврих и девойката. Пръв се приближи един наглед силен за расата си светлобрад юначага, облечен в бяла, сякаш направена от пера и пух дреха. Еврих предположи, че е бащата на момичето, ако не го лъжеха очите. До него бързаше рижав момък с преметнат през рамо кожен калъф, от който се подаваше оръжие, подобно на малък самострел. Брат? Жених?… Момъкът плачеше, без да се опитва да крие сълзите си, гневно хапеше устни и кършеше ръце в отчаяние.