Някой на мястото на Вълкодав навярно би усетил ревност, все пак той е на служба тук. Вянинът обаче бе благодарен. И се стараеше да си вземе поука от този забележителен мъж.
— … и се разпространява този нисък на ръст народ наистина подобно на горски пожар или като пълчища мравки, които не щадят по пътя си ни цвете, ни птица в гнездо… — говореше вдъхновено през това време Еврих. Въпреки че влагаше чувства в разказа си, той говореше полугласно, за да не стряска спящото в люлката дете. Виона не искаше да се разделя с младенеца за нищо на света и майстор Улойхо се утешаваше с мисълта, че диханието на благородните камъни би трябвало да е полезно за сина му.
Внезапно вратата се отвори и на прага застана слугиня, която се поклони и зачака безмълвно.
— Какво има, мила? — попита я Улойхо, а Еврих замлъкна, като използва момента да се пресегне към бокала си с вино.
— Някаква просякиня седи пред портата, господарю — отново се поклони девойката. — С малко детенце е. Съвсем премръзнала седи, я каква мъгла излезе!… Седи и плаче…
— Просията след заник не е угодна на Свещения огън — измърмори сърдито Сонмор. — Нека си седи. Или да върви нататък.
— Ама тя не просеше, господарю — изплаши се слугинята. — Просто плаче. И аз нищо не съм й давала!
Девойчето дори заотстъпва заднешком. Личеше й колко съжалява, че е обезпокоила гостите и господарите си, ругаеше наум портиера. Ама и той е един!… Да не изпъди веднага просякинята, нека лее сълзи пред чужди порти!…
— Почакай — каза ювелирът. Гледаше жена си. А Виона не откъсваше взор от люлката, в която под копринено одеялце сънливо и сладко мляскаше с устнички наследникът й. Пред великия Сонмор младата майка не смееше дори да заекне за нарушаване на старината повеля. Но мисълта за това колко беззащитно е човешкото щастие, а особено майчиното, отново я бе посетила. И й се стори непоносима…
— Почакай — повтори Улойхо. — Ако някой изхвърли къшей хляб през оградата, без скитницата да го е искала, значи не е милостиня, а случайно намерена храна, на което Свещеният огън надали би се разсърдил. Кого го е грижа какво ще намери бездомната жена по паважа?
Виона рязко вдигна глава и от Вълкодав не убягна блясъкът в очите. Велика милост ще проявят Боговете към него, ако някой ден точно така го погледне любимата жена.
Икташ, който седеше с кръстосани крака, с лекота се изправи. Човек, водещ безгрижен живот, никога не би съумял да повтори такова движение, затова пък Вълкодав научи много от него. На един воин му стига да види как друг боец държи лъжицата, за да реши струва ли си да застава насреща му.
— Аз ще уредя нещата — каза Икташ на Вълкодав. И последва слугинята.
Вече наближаваше заран. Обикновено по тази доба гостите започваха да се разотиват. Очите на Виона бяха червени, изглеждаше изтощена. Вълкодав се запита дали си заслужаваше да карат младата майка да будува до зори и да я изморяват още повече. Но пък, от друга страна, сега тя ще си легне едва щом допре възглавницата с буза. Няма да има време да се бои и да трепери, прислушвайки се към случайно шумолене в мрака…
Дойката, здрава пълна жена, отгледала не една дузина дечица, вдигна люлката и Вълкодав я съпроводи с Виона до покоите. Беззаконността на нарлакското племе се състоеше и в това, че богатите майки не желаеха да губят хубостта си, като кърмят сами, затова наемаха дойки. А за да не ги тревожат младенците с рев посред нощ, дори имаха отделни детски стаички. Е, какво добро може да се чака от народ, който от раждането си е привикнал така да се държат с него?!… Мономатанката Виона бе по-различна, за щастие. У нея и мисъл не възникна да се отдели от детето или да го лиши от млякото в гърдите си. Затова люлката се поставяше в родителската спалня. Съпругът й я поощряваше. Когато у тях се появи Вълкодав, те престанаха да залостват вратите в дома, защото заключеното само пречи на телохранителя да си върши работата.
Друг безполезен и даже вреден нарлакски навик повеляваше на зидарите да осакатяват стените с прозорци. На какво прилича такова нещо, чудеше се Вълкодав, ей така да рушат целостта на предпазната граница, отваряйки път на всякаква мерзост, от която мухите и комарите са най-безобидните твари!… Ако бе негова воля, той при цялата си нелюбов към каменните градежи би наредил да се зазида прозорчето на спалнята, и то възможно най-скоро. Една утеха — отвън в градината, току под перваза, стоят на стража двама от юнаците на Кей-Сонмор. Даже да се окажат калпави бойци, пак надали някой би могъл да мине през тях без шум, а вдигне ли се врява — Вълкодав веднага ще чуе…
Сигина все така уютно седеше зад масичката, настанена в кръга светлина от маслената лампа, плетеше старателно и замислено се усмихваше… Вянинът отново се улови, че подозрително се взира в Лудата. Тю, опазили ме Боговете… Изобщо не му се искаше да допуска крамолни хрумвания за старицата, ала навикът на телохранителя често е по-силен от сърцето… Той се противеше на подозренията си — нали трябва да има нещо свято на тази земя…