Выбрать главу

Ала твърде много пъти се беше убеждавал в каква беда може да се превърне подобна доверчивост. Отдавна, още като момче, той за първи път видя как извършват предателство люде, току-що вкусили от една пита хляб. Добре усвои горчивия урок — вече нямаше вяра никому.

Майстор Улойхо малко се забави в „ковчежето“, за да поговори с Еврих и Сонмор. Виона се прибра заедно с дойката в спалнята. И тогава се върна младата слугиня. Вълкодав я пусна да влезе при госпожата, но остави вратата открехната, за да вижда и чува какво става вътре.

— Оставих зад портичката, с твоето позволение, господарке, хляб със сирене и малко сушени ябълки — каза девойката. — Жената взе вързопчето и веднага си тръгна, като въздаваше хвала към Небесата. Тя силно куцаше. Болна е навярно…

— Свещеният огън не всекиму дава толкова хубав дом като на мен и на теб — отзова се Виона. — Надникни в кухнята, мила. Нека сутринта на нашия господар му сготвят каша с колбас, много я обича.

Слугинята се поклони и се обърна към вратата, но на прага се сети за нещо и рече:

— Просякинята, госпожо, ти благодари. Пожела да се продължат дните ти и да бъде безмерно щастлив всеки един от тях. Каза да бъде благословено лоното ти за много потомци, защото… как го рече, само да се сетя… А, да! „Защото мирната участ е радост за избрани“. Именно така каза, господарке, и много ме помоли да ти го предам точно, за да бъде в сила благословията, така ми заръча.

— Мирна участ… — повтори Виона, като сведе очи и слаба усмивка се плъзна по устните й. — Да… радост за избрани… Мирна участ…

Слугинята излезе и Вълкодав затвори вратата, оставайки в коридора. И тъкмо отдръпваше ръка, когато от стаята се донесе тихо възклицание на уплаха, изтръгнало се от гърлото на дойката. Вълкодав не се подвоуми. Не тръгна да размишлява какво би могло да предизвика уплаха у една слугиня, която помага на младата майка. Може детето да е направило беля върху скъпото копринено одеяло. Или нощна пеперуда е влетяла, натъкнала се е на пламъка на светилника, търкулнала се е по пода като още живо, потрепващо въгленче… Вянинът предпочиташе да обмисля тази неща, след като нахлуе и след като се изясни, че не е имало нужда да бърза на помощ.

Вратата с трясък се удари в стената, Вълкодав веднага се озова в средата на помещението.

Виона държеше кинжала си. Същия, с който боравеше не по-зле от жената-воин Ертан. Ала не го стискаше за отбрана, не се гласеше да го хвърли по появил се враг, нито да го намушка. Защото нямаше враг. Мономатанката стоеше със сключени върху украсената дръжка длани и гледаше с безжизнени и неподвижни очи някъде в неизвестното. И ръцете й тъкмо довършваха засилването на острието право в сърцето й.

Вълкодав веднага разбра, че не ще успее да я спре. Но не като мисъл проблесна това разбиране, а като усет, мярнал се на ръба на съзнанието и изчезнал. Тялото му, вън от зависимостта от разума, вече летеше над пода в късащ жилите, невъзможен скок. Слугинята изтърва кана с вода, съдината бавно взе да пада, преобръщайки се и изливайки течността лениво, сякаш бе пълна с гъст мед… а и самата потъваше в лека смола… пръските отразиха пламъчето на лампата. Вълкодав видя как върхът на кинжала пробива синята дреха на гърдите, плътта поддава, отстъпвайки пред замаха на стоманата. Вянинът пък се протягаше с все сили към бляскавото острие, неотвратимо порязващото нежната кожа, а лепкавата стена от въздух с нежелание му отстъпваше път, ала все по-мъчно, сякаш магията на Богинята Смърт незримо висеше между него и Виона, за да му попречи да достигне и задържи над пропастта залитналия към бездната живот на младата господарка…

През очите на слугинята всичко изглеждаше съвсем различно. Тя изведнъж видя как госпожата й замахва с кинжала, а после вратата се откачи от едната си панта, килна се, а телохранителят изникна посред спалнята, перна господарката през ръцете и заедно с нея се търкулна по пода. Кинжалът, избит от дланта на Виона, отлетя в ъгъла. Господарката рипна първа и се помъчи да го докопа. Дрехата й бе разпрана на гърдите и оголваше бакърената й кожа с косо начертана кървава резка от сърцето към дясната мишница. Телохранителят се изви както лежеше, досущ пъргав хищник, вкопчи пръсти в глезена на госпожата и пак я повали. Виона се съпротивляваше като бясна невестулка, безумието беше превърнало гъвкавата й снага на танцьорка в остра и стегната пружина, поела неистова сила.