Сигурно бясната борба я беше изцедила докрай. Колкото и могъщо да е едно заклинание, то не може да изиска от човешкото тяло неща над предела на възможностите му, въпреки че на много е способна плътта, да — на много… Ала ето — стигна до ръба си. Слава на Светлите Богове!…
Вянинът много грижливо и предпазливо положи Виона на ложето й, но продължи да я придържа, готов да стегне хватка, ако се наложи. Майстор Улойхо се отскубна от Сонмор и наследника му, за да падне на колене край постелята. Той плачеше и викаше името на любимата си, милваше я по разпиляната коса и посивялото лице, които така и не успя да нагизди с диадема от чудесните топази. Икташ предаде детето на дойката. С появата на Сигина в стаята младенецът беше престанал да се къса от рев, но никой нямаше сили да обръща внимание на тези подробности.
— Ето, сега снеми от нея магията! — каза Лудата на Еврих. И тя държеше младата жена, стискаше китките й здраво. И добави нещо съвсем странно: — Заедно с теб сме по-силни, синко.
По-силни от една Богиня?… — усъмни се наум Вълкодав. — И то от ТАЗИ? Хубаво, да отклониш гибел, носена от Нейните следовници във вид на отровна стрела или болестна зараза — това да. Ала да преодолееш Нейната изречена воля…
Еврих обаче, за разлика от него, варварина, някак веднага спря да се двоуми. Наведе се над Виона, съсредоточено стисна клепачи и постави длани на темето й. Съвсем като Тилорн.
— А ти, сине — каза Сигина на Вълкодав, — пусни момичето. Тя няма повече да се дърпа, няма да й позволим.
И вянинът… повярва. Кой знае защо. Може би заради гласа на Лудата. В него звучеше нещо необоримо убедително. Така би могла да мълви самата Майка Земя, стига на човек да бе дадено да чува речите й. И Вълкодав, бдителният телохранител, веднага и окончателно се успокои за Виона. Но пък веднага се замисли за просякинята. По-точно — за онази, която в облика на бездомна нещастница беше измамила състрадателната си жертва. Бе безполезно да споделя с майстор Улойхо, затова подхвърли на Сонмор:
— Отивам да хвана оная… пачавра.
Вождът на разбойниците тутакси схвана за кого иде реч и кимна:
— Върви. Икташ ще наглежда тук.
Лицето на Еврих стана отнесено, устните нещо зашепнаха с едва забележима усмивка.
— Идвам с теб! — тръгна подир вянина Луга. — Всички момци на крак ще вдигна, ще заловим мръсницата, на кол ще я набучим!
Вълкодав и Кей-Сонмор изскочиха на улицата. Вълкодав живо се огледа, но не откри никаква следа, която да подскаже поне накъде е тръгнала пратеницата на Вездесъщата. Каменният паваж блестеше в мъждивата светлина на факлата от полепналите по него капки мъгла. Вянинът вдиша студения влажен въздух и си помисли, че хората на Кей-Сонмор сигурно наистина ще обърнат цял Кондар като пазарска кошница. И ще заловят поне дузина просякини, поне донякъде приличащи на онази, виновната. И всички тях ще убият по най-жесток начин, може би още докато ги разпитват. Сонмор Младши обича побратима си и пред нищо не ще се спре, отмъщавайки за ужаса, преживян от любимата на майстора. Ала кой ще се закълне, че сред наказаните ще бъде онази, истинската злодейка? Защото твърде хитроумни са вестителите на Смъртта и малцина са им равни в умението да се изплъзват от преследване…
Вянинът още веднъж огледа улицата. Упорито му се струваше, че дирята на виновната още не е заличена. И нещо в него вече знаеше как да проследи врага, досещането обаче плуваше в чувствата му, без да е изскочило на повърхността на съзнанието. Трябваше да се напъне, да направи усилие — и ще проумее за какво става дума. Миризма?… Не, няма да стане — кучетата, пуснати от Луга, още щом взеха да душат паветата, се разкихаха неудържимо, а после подвиха опашки и избягаха обратно в двора. Кое тогава е по-фино от миризмата, но в същото време е по-силно… Вълкодав приклекна, втренчено взирайки се в камъните, изисквайки верния отговор от тях…
И внезапно разбра. И видя следа, вплетена в мъглата също толкова ясно, както застаналият до него Кей-Сонмор можеше да различи отпечатък на крак в мека пръст. Така и вянинът напипа с вътрешното си око отглас на нечии мисли и чувства, задържали се в смачканата празнота на нощта. И даже се учуди как едно толкова простичко нещо не му хрумна веднага. Сега оставаше само да се възползва от това знание. Добре, че духовните отпечатъци на хората се различаваха толкова силно, колкото и миризмите на телата. Вълкодав само за миг отдели нужния му всред останалите.