Нощем същият площад тънеше в почти гробовна тишина. Нарлаките смятат за нечисти всякакви дела, извършвани в добата между залеза и изгрева, тъй като през нощта праведните огнепоклонници следва да седят край свещеното си огнище. Кой знае защо тази повеля преди всичко важеше за търговците. Може би заради родовата номадска памет, която изначално не храни голямо доверие към търговското съсловие, като дори се съмнява в принадлежността им към човешката раса. Както и да е, но след заник-слънце пристаните ставаха лошо място в очите на кондарци, по-злокобно от запустяло гробище. Мълва се мълвеше, че уж нощем покрай кейовете плувал необикновен тюлен, поставен да следи колко благочестиви са тукашните люде. И ако този тюлен забележел някой да се скита в лош час по площада, започвал толкова горчиво да плаче за хорската неправда, че човек не издържал скръбта му и се хвърлял във водата. Ето защо в кондарското пристанище толкова често сутрин вадят удавници. А че по някои от тях личали рани от нож, това нямало никакво значение и никого не засягало. Разправяли също, че уж тюленът вълшебен щадял единствено млади девойки, които бързат на любовна среща — ала само тях!
Вълкодав се беше наслушал на кондарски поверия от един каторжник още в Скъпоценните планини. И по друго време сигурно би се съобразил с тях, за да му е мирна главата… ала не и сега. Въпреки че и неговото собствено племе също смяташе за неправедно деяние преследването на враг, а още повече отнемане на живота му всред нощната тъма. Вълкодав на свой гръб бе узнал каква е разплатата за подобна постъпка. Само че би изтърпял същото още веднъж, без да се разкайва за тогавашното.
Поредният скок го изнесе зад ъгъла на обширен като крепост хамбар и Вълкодав се озова на ръба на площада. Тъмнината на лятната нощ не пречеше на взора му, затрудняваше го само мъглата, но Сивият пес и нея едва забелязваше. Дирята най-сетне придоби плът — ушите му доловиха как преследваната се задъхва, носът му трепна, подушил потта и страха на бегълката, която беше разбрала, че е разкрита и че я настигат. Има си хас да не разбере. Стремителното чаткане на твърдите нокти по паважа и бойният вик на Прилепчо ехтяха в безмълвието, трудно би било да се изтълкуват превратно. Вълкодав я чу да се обръща в движение, окончателно губейки ритъма на дишане. Откъм северните пристани блесна и тутакси угасна слабо огънче. То обещаваше спасение, затова жената хукна натам, вкопчвайки се в живота. Вълкодав тръгна да й пресече пътя, неотвратимо и мълчаливо, досущ както правят вянските песове, настигайки люти вълчици.
— Ти би ли могъл да убиеш жена, Вълкодав? — попита кнесиня Еленя.
Той отвърна, без да се замисли, съвършено спокойно:
— Бих могъл, госпожо.
Мъглата, пълзяща от морето, се разливаше по градските улици, като се сгъстяваше до непрогледно сиво мляко, но тук, край самия бряг, се стелеше на плътни валма, още не успели да се размесят. Затова в снагата на мъглата се появяваха разреждания и Вълкодав неочаквано попадаше в чисти места, преди да се гмурне в нова призрачна стена. И след поредния скок, озовал се отново в джоб от чист въздух, вянинът видя под звездното небе онази, която тъй безмилостно преследваше. Тя тъкмо се озърташе, качулката й се смъкна от главата, обляното в пот лице се изкриви от страх, но същата пот изми кожата от изкусно налепената грозна маска на сбръчкана просякиня… и Вълкодав се убеди, че жената е останала все така прекрасна, каквато е била преди седем години, когато за последен път я видя. Само дето тогава все още имаше в нея останки от невинното момиче, похитено от дома си и продадено за забава на надзирателите в четвърта мина. Сега обаче хубостта й бе красота на върла хищница, досега не узнала що е провал.
И хищницата забеляза светещ поглед по петите си, дълги кучешки зъби — съзря неминуемата връхлитаща я смърт и закъсняло, трескаво се запита — къде сбърках, какво става!? Отдавна спотаен в нея страх внезапно се измъкна на свобода и властно скова тялото й, отсече й пътя към избавлението!…
Вече в дъгата на предпоследния си скок, Вълкодав дочу отстрани изумено и уплашено възклицание — женски глас, към който се присъедини и мъжки. Сториха му се познати, ала той не им обърна внимание. Те нямаха значение в този миг на разплата. Нищо друго нямаше значение. Дори и това с какво ще свърши кратката му схватка с вълчицата, посегнала срещу него с тясно стоманено острие. Важното бе само едно — тази зла душа пред него повече никому не ще навреди. А после — то е после…